— Тези неща, с учтивостта и обръщенията… не ми е нужно Джаан да ми казва, че са стари неща, наследство от времена, едновременно по-сложни и по-примитивни, и че отмират в това модерно време — продължи той. — Днес каваларите пътуват с кораби от звезда на звезда, говорят и търгуват със същества, които някога щяхме да унищожаваме като демони, дори формират планети, както сме формирали Ворлорн. Старият каваларски, езикът на крепостите в продължение на хиляди от вашите стандартни години, вече рядко се използва, макар че няколко термина са се задържали и ще се задържат, тъй като назовават реалности, които могат да бъдат назовани едва грубо или никак на езиците на междузвездните странници — реалности, които скоро биха изчезнали, ако се откажем от имената им, термините на стар каваларски. Всичко се е променило, дори ние на Висок Кавалаан, и Джаан казва, че трябва да се променим още повече, ако искаме да изпълним предначертанието си в историята на човечеството. Така старите правила на имена и именни връзки се разпадат и дори висшеобвързаните стават небрежни в речта си, и Джаантъни висш Айрънджейд най-нехайно сам се нарича Джаан Вайкъри.
— Щом не е важно, тогава каква ти е идеята? — попита Дърк.
— Идеята е илюстрация, т’Лариен, проста и елегантна илюстрация за това колко много от твоята собствена култура погрешно приемаш, че е част от нашата, или как налагаш твоите преценки и твоите ценности върху нас с всяка дума и действие. Това е идеята. Има много по-важни спорни неща, но шаблонът е същият. Ти правиш същата грешка, грешка, която не би трябвало да правиш. Цената би могла да се окаже по-голяма, отколкото можеш да си позволиш. Мислиш ли, че не знам какво се опитваш да направиш?
— Какво се опитвам да направя?
Янацек отново се усмихна, малките му очи бяха твърди като камък, малки бръчици нашарваха кожата в ъгълчетата им.
— Опитваш се да отведеш Гуен Делвано от моя тейн. Истина ли е?
Дърк не отговори.
— Истина е; — заяви Янацек. — И е грешка. Разбери, че това никога няма да бъде позволено. Аз няма да го позволя. Обвързан съм с желязо и огън към Джаантъни висш-Айрънджейд и не забравям това. Ние сме тейн-и-тейн, ние двамата. Никаква връзка, която си познавал, не е толкова силна.
Дърк неволно си помисли за Гуен и за една тъмночервена сълза, пълна със спомени и обещания. Помисли си: жалко, че не можеше да даде шепнещия камък на Янацек, за да го подържи за миг, тъй че арогантният кавал ар да може да усети точно колко силна е връзката, която Дърк бе имал с Джени. Но такъв жест щеше да е безполезен. Умът на Янацек нямаше да има никакъв резонанс с шарките, гравирани от еспира в камъка; за него щеше да е само един скъпоценен камък.
— Обичах Гуен — отвърна той рязко. — Съмнявам се, че която и да е ваша връзка е повече от това.
— Нима? Добре, ти не си кавалар, не повече от Гуен. Не разбираш желязото и огъня. За пръв път срещнах Джаантъни, когато и двамата бяхме доста млади. Аз дори бях по-млад от него всъщност. Той обичаше да играе с по-малки деца вместо с връстниците си и често идваше в нашата градина. Много го уважавах отначало, както само едно момче може да уважава, защото беше по-голям от мен и с това — по-близо до висшата връзка, и защото ме водеше на приключения из непознати коридори и пещери, и защото разказваше удивителни истории. Когато станах по-голям, разбрах защо идваше толкова често при по-малките деца и бях потресен и засрамен. Беше го страх от по-големите от него, защото те му се подиграваха и често го биеха. Но когато научих това, между нас съществуваше връзка. Би могъл да я наречеш приятелство, но ще сбъркаш. Така отново би наложил собствените си понятия върху нашия живот. Беше нещо повече от вашето външнопланетно приятелство, между нас вече имаше желязо, макар да не бяхме все още тейн-и-тейн.
Дърк мълчеше и слушаше.
— Следващия път, когато с Джаан отидохме заедно да проучваме — бяхме далече извън нашата крепост, в една пещера, която той познаваше добре, — го изненадах и го пребих. Цялата зима не идва в спалните за моята възраст, но накрая се върна. Нямаше никаква горчивина между нас. Започнахме отново да скитаме и ловуваме заедно, той ми разказваше още приказки, митове и история. От своя страна, аз го нападах от време на време, винаги го хващах неподготвен и го надвивах. След още време той започна да отвръща на боя, и то добре. След време стана невъзможно да го изненадам с юмруци. Един ден измъкнах нож от Айрънджейд и го скрих под ризата си. Нападнах Джаан и го порязах. После и двамата започнахме да носим ножове. Когато той достигна юношеството си, възрастта, в която щеше да си получи избраните имена и да стане субект на кодекса на дуела, с него вече не се подиграваха така лесно.