Дърк се намръщи и изключи данните. Канеше се да остави екрана, когато го споходи друга мисъл. Натисна клавиша за „Библиотека“ и получи въпросителен знак и указания. След това въведе „желатинови деца“ и „дефинирай“. Зачака.
Не се наложи да чака дълго и не му беше нужен огромният обем информация, която библиотеката му избълва, подробностите от история, география и философия. Съществената информация попи бързо, останалото пренебрегна. „Желатинови деца“, изглежда, беше популярно прозвище за последователите на псевдорелигиозен наркокулт на Света на Океана Блеквайн. Бяха наречени така, защото живееха години наред в кухите влажни недра на дълги километър плужеци, които пълзяха безкрайно бавно по дъното на моретата им. Поклонниците на култа наричаха съществата Майки. Майките хранеха децата си със сладки халюциногенни секреции и се вярваше, че са полуразумни. Вярата, забеляза Дърк, не пречеше на желатиновите деца да убият приемницата си, когато качеството на сънотворните ѝ секреции започнеше да спада, което ставаше неизменно с остаряването на плужеците. Освободени от една Майка, желатиновите деца след това си търсеха друга.
Дърк бързо изчисти екрана от тези данни и отново се консултира с библиотеката. Светът на Океана Блеквайн имаше град на Ворлорн. Лежеше под изкуствено езеро с обиколка петдесет километра под същите тъмни кипнали води, които покриваха повърхността на родния свят на блеквайнерите. Беше наречен Градът на Беззвездното езеро и обкръжаващото го езеро беше пълно с форми на живот, донесени за Фестивала на Предела. Включително и Майки, несъмнено.
От чисто любопитство Дърк намери града на една карта на Ворлорн. Нямаше как да стигне дотам, разбира се. Угаси стенния екран и отиде в кухнята, за да си смеси питие. След като го изгълта — беше гъсто мътнобяло мляко от някакво кимдиско животно, много студено, горчиво, но освежаващо, — забарабани нервно с пръсти по плота. Вътрешното му неспокойство се усилваше, подтикът да предприеме нещо. Чувстваше се като заклещен в капан, докато чакаше някой от другите да се върне, без да знае кой ще е и какво ще се случи тогава. Имаше чувството, че го бяха местили като пионка насам-натам, жертва на прищевките на други, още откакто беше стъпил на борда на „Трепетът на забравените врагове“. Дори не беше дошъл тук по свое желание. Гуен го беше повикала с нейния шепнещ камък, въпреки че не изглеждаше много радостна от пристигането му. Това поне бе започнал да разбира. Гуен се беше заплела в много сложна мрежа, мрежа, която беше политическа и емоционална едновременно; а той като че ли беше притеглен вътре с нея, за да стои безпомощен, докато около тях се вихреха бури от психосоциално и културно напрежение. Омръзнало му беше да стои безпомощен.
Внезапно го споходи мисълта за Крайн Ламия. Две въздушни коли стояха изоставени на една пометена от вятъра площадка за кацане. Дърк остави замислено чашата си на плота, избърса уста с опакото на ръката си и се върна при стенния екран.
Не беше особено трудно да намери местоположението на всички съоръжения за кацане на въздушни коли в Лартейн. На върховете на всички по-големи жилищни кули в града имаше въздушни площадки и голям обществен гараж дълбоко в скалата под града. До гаража, както го осведоми градската директория, можеше да се стигне с който и да е от дванайсетте подземни лифта, пръснати равномерно из Лартейн. Скритите му врати се отваряха в средата на скалната стръмнина, която се извисяваше над Мерата. Ако кавалерите изобщо бяха оставили някакви въздушни съдове в корпуса на града, щеше да ги намери там.
Взе асансьора до приземния етаж и улицата. Дебелия Сатана беше прехвърлил зенита и се смъкваше към хоризонта. Улиците от жар-камък бяха погаснали и черни там, където падаше червеното сияние, но когато Дърк закрачи през сенките между четвъртитите абаносови кули, все още можеше да види студените пламъци на града под краката си, меко червеното сияние на скалата, гаснещо, но все още доловимо. На открито самият той хвърляше сенки, смътни тъмни призраци, които се трупаха тежко една връз друга — сливайки се, но не напълно — и тичаха по петите му твърде бързо, за да събудят за живот спящия жар-камък. Никой друг не видя по пътя си, макар да мислеше с тревога за Брайт, а веднъж мина покрай нещо, което трябваше да е обитаван дом. Представляваше четвъртита сграда с куполен покрив и черни железни стълбове при входа, а за един от тези стълбове беше вързана на верига хрътка, по-висока от Дърк, с бляскави червени очи и дълга лиса муцуна, която някак си му заприлича на плъша. Съществото гризеше кокал, но се изправи, когато той мина покрай него, и изръмжа гърлено. Който и да живееше в тази сграда, идеята за гости явно не му допадаше.