Подземните асансьори все още функционираха. Той пропадна и дневната светлина изчезна, и отново излезе в по-ниските проходи, където Лартейн имаше най-голяма прилика с твърдините-крепости на самия Висок Кавалаан: отекващи каменни коридори с ковани пана, метални врати навсякъде, зали в по-големи зали. Твърдина в камък, беше казал Руарк. Крепост, никоя част от която не можеше да се завземе лесно. Но вече изоставена.
Гаражът беше на много нива и смътно осветен, с достатъчно пространство за хиляда въздушни коли на всяко ниво. Дърк обикаля около половин час из прахта, докато намери една. Оказа се безполезна за него. Поредната кола-звяр, изваяна от синьо-черен метал в гротескното подобие на гигантски прилеп; беше по-реалистична и плашеща от твърде стилизираната манта-банши на Джаан Вайкъри. Но също така беше и изгорена коруба. Едно от орнаменталните прилепови крила беше извито и полустопено, а от самата въздушна кола бе останал само корпусът. Вътрешното обзавеждане, енергийното захранване и въоръжението ги нямаше и Дърк подозираше, че гравитационната решетка също липсва, макар и да не можеше да надникне под развалината. Обиколи я веднъж и продължи.
Втората въздушна кола, която намери, се оказа в още по-лоша форма. Всъщност трудно можеше да се нарече изобщо кола. Нищо не беше останало освен гола метална рамка и четири прогнили седалки, хлътнали между тръбната инсталация — скелет, оголен дори от кожата. Дърк подмина и нея.
Следващите две развалини изглеждаха непокътнати, но Призрачни. Можеше само да предполага, че собствениците им са умрели тук на Ворлорн и че въздушните коли са чакали в дълбоките недра на града дълго след като са били забравени, докато всичката им енергия се е изчерпала. Опита и двете, но нито една не реагира на допира му и на почукването.
Петата кола — вече беше минал цял час — откликна някак прекалено бързо.
Напълно в каваларски стил, колата беше ниска, двуместна, с две къси триъгълни крила, които изглеждаха още по-безполезни от крилата на други въздушни коли каваларско производство. Беше цялата сребро и бял емайл, а металният гюрук беше оформен така, че да наподобява вълча глава. На двете страни на корпуса бяха монтирани лазерни оръдия. Колата не беше заключена; Дърк бутна нагоре гюрука и той се люшна и се отвори лесно. Той се качи, затвори колата и погледна навън през големите вълчи очи с лукава усмивка. После пробва контролните уреди. Колата все още бе напълно заредена.
Изключи енергията, намръщи се и се отпусна в седалката да помисли. Беше намерил транспорта, който търсеше, стига да смееше да го вземе. Но не можеше да се лъже. Тази кола не беше безстопанствена като другите, които бе открил. Състоянието ѝ беше прекалено добро. Несъмнено принадлежеше на някой от другите кавалари в Лартейн. Ако цветовете ѝ означаваха нещо — не беше сигурен за това, — вероятно беше собственост на Лоримаар или на някой от останалите от Брайт. Взимането ѝ съвсем не беше най-безопасният ход, който можеше да избере.
Осъзна риска и го прецени. Чакането не го устройваше, но възможната опасност също. С Джаан Вайкъри или без него, кражбата на въздушна кола можеше просто да предизвика Брайт към действие.
С неохота избута гюрука назад и се измъкна навън — и щом излезе, чу гласовете. Спусна гюрука на въздушната кола — той се затвори с едва доловимо щракване — и се присви в безопасните сенки на няколко метра зад колата-вълк.
Чу говора на каваларите и шумно отекващите им стъпки много преди да ги е видял; бяха само двама, но вдигаха шум като за десетима. Когато излязоха на светлото близо до въздушната кола, Дърк се беше присвил в една ниша в стената на гаража, малка кухина, пълна с куки, на които някога бяха окачвали инструменти. Не беше съвсем сигурен защо се крие, но все пак се радваше, че го направи. Нещата, които Гуен и Джаан му бяха казали за другите обитатели на Лартейн, не го успокояваха.
— Сигурен ли си за всичко това, Бретан? — тъкмо казваше единият от тях, по-високият, когато се показаха на светло. Не беше Лоримаар, но приликата беше поразителна. Този мъж беше също толкова невероятно висок, със същия тен и същото набръчкано лице. Но клонеше повече към дебел, отколкото Лоримаар висш-Брайт, а косата му беше чисто бяла, докато на другия беше предимно сива, и имаше тънък като четка за зъби мустак. Двамата със спътника му носеха къси бели якета над панталони и риза от хамелеонска тъкан, потъмняла до почти черно в сумрака на гаража. И двамата имаха лазери.
— Росеф не би се шегувал с мен — каза вторият кавалар с глас, който стържеше като шкурка. Беше много по-нисък от първия, по-близо до ръста на самия Дърк и по-млад също така, много слаб. Ръкавите на якето му бяха отрязани и се показваха здрави кафяви мишци и дебела гривна от желязо и жар-камък. Когато се приближи към въздушната кола, мъжът за миг се озова изцяло на светло и като че ли се загледа в тъмното, където се криеше Дърк. Имаше само половин лице — всичко останало беше потръпваща кора на зараснала рана. Лявото му „око“ се движеше нервно, щом лицето му се извърнеше, и Дърк видя издайнически пламък: жар-камък, вгнезден в празната очна кухина.