Веднъж се раздвижи, въздъхна и ръцете му се вдигнаха от коленете и се сплетоха, и той се протегна. Точно тогава Дърк видя гривните му. Дясната ръка беше желязо и жар-камък, близначна на тази, която така гордо показваше Бретан, а лявата беше сребро. Но нефритът липсваше. Имало го беше някога, но сега камъчетата бяха изтръгнати от гнездата им и сребърната гривна беше нашарена с дупки.
Докато умореният стар Чел — за Дърк изведнъж се оказа трудно да го възприеме като заплашителната войнствена фигура, какъвто изглеждаше само допреди малко — седеше и чакаше нещо да се случи, то Бретан (или Бретан Брайт, както настояваше да го наричат) убиваше часовете на чакане с крачене. Целият беше неспокойна енергия, по-лошо от всеки, когото Дърк бе познавал, дори Джени, която навремето също имаше този навик. Държеше ръцете си пъхнати дълбоко в джобовете на късото си бяло яке и крачеше напред и назад по покрива, назад и напред, напред и назад. Някъде на всяка трета обиколка поглеждаше нетърпеливо нагоре, сякаш укоряваше здрачаващото се небе, че не му довежда Джаан Вай къри.
Странна двойка бяха, реши Дърк, докато ги наблюдаваше. Бретан беше толкова млад, колкото Чел беше стар — със сигурност не по-стар от Гарс Янацек и вероятно по-млад от Гуен или Джаан, или от него самия. Как беше станал тейн на кавалар с толкова години по-възрастен от него? Не беше и висок, нито беше дал бетейн на Брайт — на лявата му ръка, покрита с тънки червеникави косми, които блещукаха от време на време, щом минеше по-близо и уловяха слънчевата светлина, нямаше гривна с нефрит и сребро.
Лицето му, странното му полулице, беше по-грозно от всичко, което Дърк бе виждал, но щом денят погасна и лъжливият здрач стана истински, усети, че започва да свиква с него. Когато Бретан Брайт крачеше в една посока, изглеждаше напълно нормално: строен младеж, пълен с нервна енергия, държана здраво под контрол, толкова здраво, че Бретан изглеждаше почти готов да се пръсне. Лицето му от тази страна беше гладко и спокойно; къси черни Къдрици бяха полепнали около ухото му и няколко падаха до рамото му, но нямаше и намек за брада. Дори веждата му бе само смътна линия над голямо зелено око. Изглеждаше почти невинен.
След това, докато крачеше, стигаше до ръба на покрива и се обръщаше натам, откъдето бе дошъл, всичко се променяше. Лявата страна на лицето му беше нечовешка, пейзаж от изкривени равнини и ъгли, какъвто не биваше да има никое лице. Плътта беше зашита на пет-шест места, а другаде беше лъскава като емайл. От тази страна Бретан нямаше никаква коса, нито ухо — само дупка — и половината от носа му беше късче оцветена като плът пластмаса. Устата му беше резка без устни, а най-лошото беше, че се движеше. Имаше гротесков тик, който започваше от левия ъгъл на устата му и продължаваше на вълни нагоре по голия му череп, над хълмчетата зараснала тъкан.
На дневна светлина окото от жар-камък на брайта беше тъмно като парче обсидиан. Но нощта се спускаше бавно, Адското око също се спускаше и пламъците се раздвижваха в кухината. При пълен мрак Бретан щеше да е Адското око, а не умореният свръхгигант слънце на Ворлорн. Жар-камъкът щеше да грее с постоянно немигащо червено и полулицето около него щеше да се превърне в черна пародия на череп, подходящ дом за такова око.
Всичко това изглеждаше много ужасяващо, докато човек не си припомнеше — както си припомни Дърк, — че всичко това е доста преднамерено. В края на краищата никой не беше накарал насила Бретан Брайт да си постави жар-камък за око. Той си го беше избрал, по свои лични причини, и тези причини не беше трудно да се разберат.
Умът на Дърк се отнесе назад към по-ранната част на следобеда и разговора до въздушната кола „вълча глава“. Бретан имаше бърз ум и беше проницателен, никакво съмнение за това, но Чел като нищо можеше да е в ранните години на сенилност. Болезнено бавно схващаше всяко нещо и младият му тейн трябваше да го води за ръката във всеки момент, спомни си Дърк. Изведнъж двамата Брайт престанаха да изглеждат толкова страшни и той можеше само да се чуди защо толкова се беше уплашил от тях. Бяха почти забавни. Каквото и да кажеше Джаан Вайкъри, щом се върнеше от Града на Беззвездното езеро, със сигурност нищо не можеше да се случи. Не съществуваше никаква реална опасност от такива като тези.
Сякаш за да подчертае мисълта му, Чел започна да мърмори, говореше на себе си, без да се усеща, а Дърк се опита да чуе. Старецът малко стържеше, докато говореше, със зяпнали в празното очи. Думите му нямаха никакъв смисъл. На Дърк му отне няколко минути, докато премисли нещата, и най-сетне го осени, че Чел говори на стар каваларски. Език, който бе еволюирал на Висок Кавалаан през дългите векове на междуцарствието, когато оцелелите кавалари не бяха имали контакт с други човешки светове — и този език бързо се беше прелял обратно в стандартен терански, макар и обогатявайки майчината реч с думи, които нямаха еквиваленти. Едва ли някой говореше вече стар каваларски, беше му казал Гарс Янацек, но ето, че Чел, старецът от най-традиционната от крепостите-коалиции, ломотеше неща, които несъмнено бе чул в младостта си.