А също така и Бретан, който го бе зашлевил през лицето толкова здраво, защото използва погрешна форма на обръщение, форма, позволена само на кети. Друг умиращ обичай, беше казал Гарс; дори висшеобвързаните ставаха немарливи. Но не и Бретан Брайт, млад и съвсем не висш все още, който се беше вкопчил в традиции, които мъже с поколения по-стари от него вече бяха премахнали като нефункционални.
Дърк почти изпитваше съжаление към тях. Бяха неприспособени, реши той, по-отхвърлени и самотни от самия Дърк, без свой свят в известен смисъл, защото Висок Кавалаан ги беше подминал и не можеше повече да е техният свят. Нищо чудно, че бяха дошли на Ворлорн — тук бяха на мястото си. Те и всичките техни порядки умираха.
Бретан особено беше фигура, достойна за съжаление, Бретан, който се опитваше толкова упорито да бъде фигура, вдъхваща страх. Беше млад, може би последният истински вярващ, и може би щеше да доживее до време, когато нямаше да е останал никой като него. Затова ли беше тейн на Чел? Защото равните му отхвърляха него и ценностите на неговия старец? Вероятно, реши Дърк. А това беше тягостно и тъжно.
Едно жълто слънце все още мъждукаше на запад. Търбуха бе смътен червен спомен на хоризонта, а Дърк седеше замислен и спокоен, далече от всякакъв страх, когато чуха приближаването на въздушните коли.
Бретан Брайт замръзна и погледна нагоре, ръцете му се измъкнаха от джобовете. Едната се отпусна, почти автоматично, на кобура на лазерния му пистолет. Чел примига, изправи се бавно и изведнъж сякаш отхвърли десет години от плещите си. Дърк също стана.
Колите се приближиха, двете едновременно, сивата и маслиненозелената, летяха с почти военна прецизност една до друга.
— Ела тука — изхриптя Бретан и Дърк тръгна към него, а Чел го последва и тримата застанаха един до друг, Дърк в средата като пленник. Вятърът хапеше. Жар-камъните на град Лартейн наоколо грееха кървави и окото на Бретан — толкова близко — блестеше дивашки в раздраното си гнездо. Тиковете бяха спрели по някаква причина; лицето му беше много спокойно.
Джаан Вайкъри направи кръг със зелената манта и я спусна леко долу, после скочи от страната ѝ и тръгна към тях с бързи крачки. Ръбестата грозна военна машина със смъкнат покрив и броня, тъй че пилотът да не се вижда, кацна почти едновременно. Дебелата метална врата се люшна отстрани и Гарс Янацек се появи, навел леко глава, и се огледа да види какъв е проблемът. Видя, изправи се, затръшна вратата със силен трясък, след което се приближи и застана от дясната страна на Вайкъри.
Вайкъри поздрави първо Дърк, с леко кимване и полуусмивка. После погледна Чел.
— Чел Ним Кобдуин фре-Брайт Дейвисън — каза той официално. — Почит към твоята крепост, почит към твоя тейн.
— И към твоята — рече старият Брайт. — Моят нов тейн пази страната ми и ти не го познаваш. — Посочи Бретан.
Джаан се извърна и бързо претегли с поглед обезобразения младеж.
— Аз съм Джаан Вайкъри от Съюз Айрънджейд.
Бретан отново издаде странния си звук. Последва неловко мълчание.
— По-точно — каза Янацек — моят тейн е Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри. А аз съм Гарс Айрънджейд Янацек.
Този път Бретан се отзова:
— Почит към твоята крепост, почит към твоя тейн. Аз съм Бретан Брайт Лантри.
— Изобщо нямаше да се сетя — каза Янацек с едва доловима усмивка. — Чували сме за теб.
Джаан Вайкъри му хвърли предупредителен поглед. Нещо като че ли не беше наред с лицето на Джаан. Отначало Дърк помисли, че е игра на светлината — мракът вече бързо се спускаше, — но после видя, че челюстта на Джаан е леко подута от едната страна, от което профилът му изглеждаше подпухнал.
— Дойдохме при вас с върховен повод за недоволство — заяви Бретан Брайт Лантри.
Вайкъри погледна към Чел.
— Така ли е?
— Така е, Джаантъни висш-Айрънджейд.
— Съжалявам, че трябва да се караме — отвърна Вайкъри. — Какъв е проблемът?