Дърк се намръщи.
— Аркин, не разбираш. Не избрах аз този бой. Всичко беше някаква грешка. Опитах се да се извиня, но Бретан не искаше и да чуе. Какво друго да направя?
— Да направиш? Ами напусни, разбира се. Вземи милата Гуен и изчезнете. Разкарай се от Ворлорн колкото може по-скоро. Тя се нуждае от теб, да, никой друг не може да помогне. Как ѝ помагаш? Като станеш толкова зле като Джаан? Като се самоубиеш? А? Ти ми кажи, Дърк, ти ми кажи.
Всичко отново ставаше объркано. Докато беше пил с Янацек и Вайкъри, всичко му се беше струвало толкова ясно, толкова лесно за приемане. Но сега Руарк казваше, че всичко е сбъркано.
— Не знам — отвърна Дърк. — Искам да кажа, отхвърлих закрилата на Джаан. Така че трябва да се защитя сам, нали? Кой друг е отговорен? Направих избора и така нататък. Дуелът е уреден. Не мога да се откажа.
— Разбира се, че можеш — каза Руарк. — Кой ще те спре? Кой закон, а? Никакъв закон няма на Ворлорн, никакъв. Пълната истина! Могат ли тези зверове да ни подгонят да ни убият със закон? Не. Това е беззаконие, тъй че всеки е в беда, но ти не си длъжен да се дуелираш, освен ако не го искаш.
Вратата изщрака и Дърк се обърна.
Влезе Гуен.
— А, Гуен — възкликна кимдисът. — Помогни ми, вразуми го този т’Лариен. Този пълен глупак се кани да се дуелира, самата истина, все едно че е самият Гарси.
Гуен пристъпи напред и застана между двамата. Носеше панталони от хамелеонов плат (тъмносиви сега) и черен пуловер, с вплетен в косата ѝ зелен шал. Лицето ѝ бе току-що почистено и сериозно.
— Казах им, че слизам да прегледам някои данни — рече тя и връхчето на езика ѝ пробяга нервно по устните ѝ. — Не знам какво да кажа. — Попитах Гарс за Бретан Брайт Лантри. Дърк, шансовете да те убие са много големи.
Думите ѝ го смразиха. Да го чуе от Гуен звучеше някак си по-различно:
— Знам — отвърна той. — Това не променя нищо, Гуен. В смисъл, ако исках да съм в безопасност, можех просто да съм корариел на Айрънджейд, нали?
Тя кимна.
— Да. Но ти го отхвърли. Защо?
— Какво каза в гората? И по-късно, отново? За имената. Не исках да стана нечия собственост, Гуен. Аз не съм корариел.
Наблюдаваше я. За много кратко лицето ѝ потъмня, а очите ѝ пробягаха надолу към нефрита и среброто.
— Разбирам — отвърна тя почти шепнешком.
— Аз не — изсумтя Руарк. — Тогава бъди корариел. Какво е това? Само дума! Обаче ще си жив, нали?
Гуен го изгледа, както беше кацнал на високия си стол. Изглеждаше леко комично с дългата нощница, стиснал питието си и навъсен.
— Не, Аркин — каза тя. — Това беше моя грешка. Мислех, че бетейн е само дума.
Той се изчерви.
— О, чудесно! Значи Дърк не е корариел, чудесно, не е ничия собственост. Не означава, че трябва да се дуелира, не, твърдо не. Каваларският кодекс на честта е глупост, велика висша глупост всъщност. Тъй че ти си длъжен да си глупав, така ли, Дърк? Да умреш и да си глупав?
— Не. — Думите на Руарк го притесняваха. Не вярваше в кодекса на Висок Кавалаан. Защо тогава? Не беше сигурен. За да докаже нещо, струваше му се, но не знаеше какво или на кого. — Трябва да го направя, и толкова. Това е правилното.
— Глупости! — отсече Руарк.
— Дърк, не искам да те видя мъртъв — каза Гуен. Моля те. Не ми причинявай това.
Пълничкият кимдис се изкиска.
— О, ще го разубедим ние двамата, нали? — Отпи глътка. — Послушай ме, Дърк, това поне ще направиш ли?
Дърк кимна намръщено.
— Добре. Първо, отговори ми следното. Вярваш ли в кодекса на дуела? Като социална институция? Като нещо морално? Кажи ми, честно, вярваш ли?
— Не — отвърна Дърк. — Но не мисля, че и Джаан вярва в него, ако се съди по някои негови коментари. Все пак се дуелира когато му се наложи. Всичко друго би било страхливост.
— Не, никой не мисли, че си страхливец, нито пък той. Джаантъни може да е проклет кавалар, но дори аз не казвам, че е страхливец. Но има различни видове храброст, нали? Ако в тази кула стане пожар, би ли рискувал живота си, за да спасиш Гуен или да речем мен? Гарс също може би?
— Надявам се — отвърна Дърк.
Руарк кимна.
— Виждаш ли, значи си храбър мъж. Не е нужно самоубийство, за да докажеш това.