— Да — каза Дърк. — Но… не знам. Оставил съм диря от нарушени обещания. — Гласът му бе изтерзан. — Джаан ме нарече кет.
— Ако те беше нарекъл вечеря, щеше да скочиш в печката, така ли? — изсумтя Руарк.
Гуен само поклати тъжно глава.
— Изпитваш какво? Чувство за дълг? Задължение?
— Предполагам — отвърна той неохотно.
— Значи си отговори сам, Дърк. Каза ми какъв трябва да е отговорът ми към теб. Ако толкова силно чувстваш, че трябва да изпълниш задълженията си на временен кет, връзка, която не означава нищо на Висок Кавалаан, как можеш да ме молиш да се откажа от нефрита и среброто? Бетейн означава повече от кет.
Меките ѝ длани пуснаха лицето му и тя се отдръпна.
Ръката на Дърк се изпъна и я хвана за китката. Лявата китка. Стегна се около студения метал и лъскавия нефрит.
— Не.
Гуен не отвърна. Чакаше.
За Дърк Руарк беше забравен, работната стая бе потънала в мрак. Имаше я само Гуен, взряна в него, зелените големи очи и пълни с… какво? Обещания? Заплахи? Изгубени мечти? Тя чакаше, цялата мълчание, а той ровеше в ума си и търсеше думите, и не знаеше какво да каже. И гривната от нефрит и сребро беше хладна в ръката му, и си спомняше:
Червени сълзи, пълни с любов, загърнати в сребро и кадифе, парещи и жестоко студени.
Лицето на Джаан: високи скули, волевата челюст, оредяващата черна коса, леката усмивка. Гласът му, гладък като стомана, винаги спокоен: „Но аз съществувам“.
Белите призрачни кули на Крайн Ламия, ридаещи, присмехулни, пеещи с ведро отчаяние, докато далечен барабан отекваше с глухия си безсмислен бумтеж. Посред всичко това — непокорство, решимост. За кратко беше знаел какво да каже.
Лицето на Гарс Янацек: далечно (очите — син дим, главата вдървена, стиснати устни), враждебно (лед в очите, свирепа усмивка зад рижата му брада), изпълнено с горчив хумор (остър поглед, зъби, оголени в усмивката на самата смърт).
Бретан Брайт Лантри: тик и око от жар-камък, страх и жалост, съчетани с хладна плашеща целувка.
Червено вино в чаши от обсидиан, пиене в стая, изпълнена с дарчин и странно съпричастие.
Думи. Нов и особен вид крепостен брат, така бе казал Джаан.
Думи. Ще е фалшив, бе казал Гарс.
Лицето на Гуен, по-млада Гуен, по-стройна, с очи някак по-широки. Гуен усмихваща се. Гуен плачеща.
Гуен в оргазъм. Държи го, гърдите ѝ са набъбнали и зърната са червени, червенината се плъзга по тялото ѝ. Гуен, шепнеща му; обичам те, обичам те, Джени!
Самотна черна сянка, тласкаща с весло ниска баржа по безкраен тъмен канал.
Спомени.
Ръката му, която я беше стиснала, потръпна.
— Ако не се дуелирам, ще напуснеш Джаан, нали? И ще дойдеш с мен?
Кимването, с което му отвърна, беше болезнено бавно.
— Да. Мислих за това цял ден, говорих за това с Аркин. Бяхме го замислили така, че той да те доведе тук, а аз да кажа на Джаан и Гарс, че трябва да работя.
Дърк разгъна краката си и сто ножа го жегнаха, щом дрямката и сковаността се изцедиха от тях. Изправи се и вече беше решил.
— Щеше да го направиш така или иначе, нали? Не просто заради дуела?
Тя поклати глава.
— Тогава ще тръгна. Кога най-скоро можем да напуснем Ворлорн?
— Две седмици и три дни — отвърна Руарк. — Никакъв кораб няма дотогава.
— Ще трябва да се крием — каза Гуен. — Общо взето това е най-безопасният курс. Не бях сигурна този следобед дали трябва да кажа на Джаан за решението си, или просто да си тръгна. Мислех, че може би ще можем да поговорим, а след това да се качим заедно и да се изправим пред него. Но работата с дуела го решава. Вече не биха ти позволили да напуснеш.
Руарк се смъкна от стола си и каза:
— Тръгвайте. Аз ще остана да пазя. Може да се обадите и да кажете какво става. Съвсем безопасно е за мен, освен ако Гарси и Джаантъни не загубят дуела. Тогава ще дойда бързо при вас, нали?
Дърк хвана ръцете на Гуен.
— Обичам те. Все още. Наистина.
Тя се усмихна малко насила.
— Да. Радвам се, Дърк. Може би ще се получи отново. Но трябва да действаме бързо, трябва да изчезнем. Отсега нататък всички кавалари са опасност за нас.
— Добре. Къде?
— Слез долу и си вземи нещата, ще ти трябват топли дрехи. Ще се срещнем на покрива. Ще вземем въздушната кола и ще решаваме след като тръгнем.
Дърк кимна и я целуна бързо.
Летяха над тъмните реки и гладките хълмове на Общата мера, когато първата червенина на зората докосна небето, алено сияние ниско на изток. Скоро първото жълто слънце се издигна и тъмнината долу преля в сива утринна мъгла, която бавно се разпадаше. Въздушната манта беше открита, тъй че вятърът връхлиташе шумно и беше невъзможно да говорят. Докато тя караше, Дърк дремеше до нея, свит в пъстрото кафяво палто, което му беше дал Руарк — беше на по-светли и тъмни парчета, като кръпки.