Изтласка тези мисли настрани и затвори очи.
Когато се събуди, беше късен следобед. Гуен вече бе станала и готова за действие. Дърк си взе душ и се облече в меки избелели дрехи от авалонска синтетика. След това тръгнаха по коридорите да проучат 522-рото ниво на Предизвикателство. Държаха се за ръце.
Квартирата им бе една от хилядите в този жилищен сектор на зданието. Около тях имаше други, съвсем същите като тяхната, освен номерата на черните врати. Подовете, стените и таваните на коридорите, по които вървяха, бяха боядисани в щедри кобалтови цветове и светлините, окачени на пресечките — смътно сияещи глобуси, успокояващи за окото, — подхождаха на цвета.
— Това е досадно — каза Гуен, след като повървяха няколко минути. — Еднаквостта е твърде потискаща. И освен това не виждам никакви карти. Изненадана съм, че хората не се губят.
— Предполагам, че могат просто да попитат Гласа за посоките — каза Дърк.
— Да. Забравям за това. — Тя се намръщи. — Какво стана с Гласа? Защо не приказва?
— Накарах го да млъкне — каза Дърк. — Но все още наблюдава.
— Можеш ли да го включиш пак?
Той кимна и спря, после я поведе към най-близката черна врата. Квартирата, както бе очаквал, беше празна и се отвори лесно при допира му. Вътре леглото, обзавеждането, видеоекранът — всичко беше същото.
Дърк се обърна към видеоекрана и натисна бутона, белязан със звездичка.
— Мога ли да ви помогна? — попита Гласът.
Гуен му се усмихна — с леко напрегната усмивка. Явно и тя беше уморена като него. В ъгълчетата на устата ѝ имаше угрижени бръчици.
— Да — каза тя. — Искаме да направиш нещо. Забавлявай ни. Ангажирай ни. Покажи ни града.
На Дърк му се стори, че говори малко прекалено бързо, сякаш иска да се разсее, да отвлече ума си от неприятна тема. Зачуди се дали чува в гласа ѝ страх за безопасността им или тревога за Джаан Вайкъри.
— Разбирам — отвърна Гласът. — Позволете ми тогава да бъда вашият екскурзовод в чудесата на Предизвикателство, славата на см-Емерел, прероден на далечен Ворлорн.
После започна да ги упътва и тръгнаха към най-близките асансьори, извън зоната на безкрайните прави кобалтови коридори, в пространства все по-цветни и отвличащи.
Изкачиха се до Олимп, разкошен салон на самия връх на града, и спряха, потънали до глезените в дебелия черен килим, загледани навън през единствения огромен прозорец. На километър под тях редове тъмни облаци се нижеха подгонени от лютия вятър, който не можеха да усетят. Денят извън Предизвикателство бе мрачен и унил. Адското око грееше навъсено както винаги, но жълтите му спътници бяха скрити от сива мъгла. Можеха да видят далечните планини и смътната тъмна зеленина на Мерата далече под тях. Робосервитьор им поднесе изстудени напитки.
Отидоха до централната шахта, цилиндър за гмуркане, който обхващаше сърцевината на града — кула празна от върха до дъното. Застанаха на най-високата тераса — държаха се за ръце — и загледаха надолу, към други тераси в безкрайни редове, които се смаляваха в смътно осветените дълбини. После отвориха изкованата от желязо порта и ръка за ръка полетяха надолу в нежната хватка на топлото въздушно течение. Централната шахта представляваше развлекателно съоръжение с поддържана минимална гравитация — толкова нищожна, че трудно можеше да се нарече гравитация, по-малко от 0,1 процента от нормалната за Емерел.
Закрачиха по външната алея, широк наклонен коридор, който въртеше на спирала около външната обвивка на града като нарез на огромен винт, тъй че един амбициозен турист да може да повърви от приземния етаж чак до върха. Ресторанти, музеи и магазини се нижеха от двете страни на алеята; между тях се срещаха запустели пътни платна както за колите с издутите гуми, така и за по-бързи возила. Дванайсет подвижни пътеки — шест нагоре и шест надолу — оформяха средното платно на леко извиващия се булевард. Когато се умориха, се качиха на една, после на по-бърза, после на още по-бърза. Докато гледката се хлъзгаше назад покрай тях, Гласът им сочеше обекти от особен интерес, нито един от които не беше особено интересен.
Поплуваха голи в Емерелския океан, пресноводно псевдоморе, което заемаше повечето от 231-во и 232-ро нива. Водата беше светлозелен кристал, толкова чиста, че можеха да видят водорасли, извиващи се в гъвкави въжета, две нива надолу. Искреше под панелите от светлини, които създаваха илюзията за ярка слънчева светлина. Малки рибки пробягваха насам-натам в по-долните океански простори; на повърхността водни растения се полюшваха като гигантски гъби, обвити в зелена плъст.