Тъкмо бяха подминали 490-о ниво, когато Гуен се изправи. Стискаше някаква къса пръчка.
— Свали си дрехите.
— Какво? — възкликна той.
— Свали си дрехите — повтори тя и когато той я погледна, поклати нетърпеливо глава и го потупа по гърдите с пръчката. — Това нулира миризмата. С Аркин го използваме в джунглата. Напръскваме се преди да излезем. Убива телесната миризма за около четири часа и да се надяваме, че ще отклони хрътките от дирята.
Дърк кимна и започна да се съблича. Когато остана гол, Гуен го накара да застане с широко разтворени крака и ръце, вдигнати над главата. Натисна нещо и от върха на металната пръчка заизлиза тънка сива мъгла: мекият ѝ допир погъделичка голата кожа на Дърк. Чувстваше се глупаво и уязвим, докато Гуен го пръскаше отпред и отзад, от главата до пръстите на краката. След това тя клекна и напръска и дрехите му, отвътре и отвън, всичко освен тежкото палто, което му беше дал Аркин — него отдели грижливо настрани. Когато свърши, Дърк се облече — дрехите му бяха сухи и поръсени с пепелявата прах, — а Гуен на свой ред се съблече и го остави да я напръска.
— А палтото? — попита той, след като тя се облече. Беше третирала всичко — сака със сензорите, полевото продоволствие, гривната си от нефрит и сребро — всичко освен шареното палто на Аркин.
Гуен го вдигна и го метна през защитното перило на бързо движещата се нагоре лента.
— Не ти трябва — каза Гуен, след като палтото изчезна. — Може би ще отведе глутницата в грешна посока. Сигурни са, че са ни проследили до алеята.
Дърк не беше убеден.
— Може би — отвърна и хвърли поглед към вътрешната стена. Ниво 472 мина и отмина. — Мисля, че трябва да слизаме — каза той изведнъж. — Махаме се от алеята.
Гуен го погледна питащо.
— Ти самата го каза. Който е зад нас, ще стигне поне до алеята. Ако вече са тръгнали надолу, палтото ми няма да ги заблуди много. Ще видят, че минава покрай тях, и само ще се изсмеят.
Тя се усмихна.
— Съгласна. Но си струваше да се опита.
— Значи допускаме, че слизат надолу след нас.
— Набрали сме добра преднина до този момент — прекъсна го тя.
— Алеята не е безопасна, Гуен. Виж, Бретан не може да е горе, той е долу в подземните нива. Вероятно и Чел не е горе, нали?
— Не е. Един кавалар винаги ловува със своя тейн. Не се разделят.
— Това го разбрах. Значи имаме една двойка, която си играе с енергийното захранване под нас, и друга двойка зад гърба ни. Колко други ни преследват? Можеш ли да отговориш на това?
— Не.
— Бих допуснал, че са поне няколко. А дори да не е така, по-добре е да допуснем най-лошото. Ако из града има други Брайт и ако са в контакт с преследвачите зад нас, тези над нас ще кажат на другите да обкръжат алеята.
Очите ѝ се присвиха.
— Може би не. Ловните групи рядко действат заедно. Всяка двойка иска да убие за нея си. Проклятие, защо нямам оръжие!?
Дърк пренебрегна думите ѝ.
— Не бива да рискуваме.
Още докато го казваше, ярките светлини над тях започнаха да мигат, после изведнъж угаснаха и едновременно с това лентата под тях започна да забавя. Гуен залитна и Дърк я улови, за да не падне. Най-бавната лента спря първа, после другата до нея и най-сетне тази, на която се возеха.
Гуен потрепери и го погледна, а Дърк я прегърна по-здраво: извличаше отчаяно нужната му увереност от топлата близост на тялото ѝ.
Под тях — Дърк бе готов да се закълне, че звукът дойде под тях, от посоката, накъдето ги беше отвеждала лентата — прокънтя за кратко пронизителен писък. Не беше много далече.
Гуен се отдръпна от него. Не говореха. Местеха се от лента на лента през загърнатите в сенки пътни платна към прохода, който отвеждаше от опасния булевард и отново в коридорите. Дърк погледна нагоре към цифрите, докато преминаваха от сивия сумрак в синьото: ниво 468. Килимите отново погълнаха стъпките им, когато затичаха по първия дълъг коридор, после завиха, и още веднъж, и още, ту надясно, ту наляво, избираха посоките случайно. Бягаха, докато не останаха без дъх, и тогава спряха под светлината на сумрачно синкав глобус.
— Какво беше това? — попита той, когато успя да си поеме дъх.
Гуен все още едва дишаше. Най-сетне се съвзе. Вадички сълзи се стичаха по лицето ѝ в синкавата светлина.
— Какво мислиш, че беше? — каза накрая изнервено. — Писъци на лъжечовек, това беше.
Дърк отвори устата си и усети вкуса на сол. Опипа мокрото по бузите си и се зачуди от колко време ли плаче.