— Още Брайт значи.
— Под нас — каза тя. — И са намерили жертва. Проклятие, проклятие, проклятие! Ние ги доведохме тук, ние сме виновни. Как можахме да сме толкова глупави? Джаан винаги се боеше, че ще започнат да ловуват в градовете.
— Започнаха вчера — каза Дърк. — С желатиновите деца от Блеквайн. Беше само въпрос на време, докато дойдат тук. Не взимай всичко…
Тя извърна лицето си към него, изопнато от гняв, по бузите ѝ още се стичаха сълзи.
— Какво? Мислиш, че не сме виновни ли? Кой друг тогава? Бретан Брайт те проследи, Дърк. Защо дойдохме тук? Можеше да отидем в Дванайсети сън или до Мускел, до Есвоч. Празни градове. Никой нямаше да пострада. Сега емерелите ще бъдат… Колко обитатели каза Гласът, че са останали?
— Не помня. Около четиристотин. Нещо такова.
Понечи да я прегърне през раменете и да я придърпа към себе си, но тя се отдръпна и го изгледа с гняв.
— Наша е вината! Трябва да направим нещо.
— Можем само да се опитаме да останем живи — отвърна той. — Те гонят нас, забрави ли? Не можем да се грижим за другите.
Гуен го гледаше, на лицето ѝ бе изписано… какво? Може би презрение, помисли Дърк. Това го стъписа.
— Не вярвам на това, което казваш. Не можеш ли да помислиш за някой друг освен за себе си? Проклятие, Дърк, ние поне имаме нулевата миризма, ако не друго. А емерелите нямат нищичко. Никакви оръжия, никаква защита. Те са лъжечовеци, дивеч, нищо повече. Трябва да направим нещо.
— Какво? Самоубийство? Това ли? Не искаше да отида срещу Бретан тази сутрин, на дуела, а сега…
— Да! Сега сме длъжни. Нямаше да говориш така на Авалон — каза тя и гласът ѝ се извиси почти до вик. — Друг беше тогава. Джаан не би…
Спря, дала си изведнъж сметка за думите си, и извърна очи. После се разхлипа. Дърк седеше съвсем неподвижен.
— Това е значи — отрони след малко. Гласът му беше много тих. — Джаан нямаше да мисли за себе си, нали? Джаан щеше да играе героя.
Гуен го погледна отново.
— Щеше, знаеш го.
Той кимна.
— Да. Щеше. Може би и аз щях, някога. Може би си права. Може би съм се променил. Вече нищо не знам.
И изведнъж се почувства зле, уморен, победен и много засрамен. Мислите му кръжаха, и кръжаха. И двамата бяха прави. Бяха довели Брайт тук в Предизвикателство, при стотици невинни жертви. Вината беше тяхна. Гуен беше права. И все пак той също беше прав. Нищо не можеха да направят, нищо. Дори да беше егоистично, беше не по-малко вярно.
Гуен плачеше. Той посегна отново и този път тя се остави да я прегърне и да се опита да я утеши. Но през цялото време, докато галеше дългата ѝ черна коса и се мъчеше да задържи собствените си сълзи, той знаеше, че няма полза, че това не променя нищо. Брайт бяха тръгнали на лов, убиваха… и той не можеше да ги спре. Едва ли можеше да спаси и себе си. Не беше старият Дърк в края на краищата, Дърк от Авалон, не. И жената в ръцете му не беше Джени. Двамата бяха само плячка.
А после изведнъж го осени и той каза високо:
— Да!
Гуен го погледна, а Дърк се надигна колебливо и я вдигна да стане.
— Дърк?
— Можем да направим нещо — каза той и я поведе към вратата на най-близкото жилище.
Отвори се лесно. Дърк отиде до видеоекрана до леглото. Всички светлини в стаята бяха угаснали, единственото осветление беше дългият правоъгълник бледосиньо, който падаше от отворената врата. Гуен стоеше в рамката неуверена — унил тъмен силует.
Дърк включи екрана е надежда (нищо друго не му оставаше) и той светна. Дърк задиша по-леко. Обърна се към Гуен.
— Какво ще направиш? — попита тя.
— Кажи ми домашния си номер за повикване.
Тя разбра. Бавно кимна и му каза цифрите, а той ги набра, една по една, и зачака. Пулсиращият сигнал за повикване огря стаята. Когато се разпадна, точиците светлина се преподредиха и очертаха суровото лице на Джаан Вайкъри.
Никой не проговори. Гуен пристъпи и застана зад Дърк, с една ръка на рамото му. Вайкъри ги гледаше мълчаливо и в дълго проточилата се пауза Дърк се уплаши, че ще угаси екрана и ще ги остави на съдбата им.
Не го направи. Каза му:
— Ти беше мой крепостен брат. Повярвах ти. — След това очите му се изместиха към Гуен. — А теб те обичах.
— Джаан — проговори тя, бързо и тихо, толкова близо до шепота, че Вайкъри едва ли можеше да я чуе. Замълча, обърна се и бързо излезе.
Все пак Вайкъри не прекъсна връзката.
— В Предизвикателство сте, виждам. Защо се обади, т’Лариен? Знаеш какво трябва да направим, двамата с моя тейн, нали?
— Знам — отвърна Дърк. — Рискувам. Трябваше да ти го кажа. Брайт са ни проследили. По някакъв начин, не знам как, изобщо не мислехме, че ще бъдем проследени. Но те са тук. Бретан Брайт Лантри е изключил градския компютър и изглежда контролира повечето останала енергия. Другите… имат ловни глутници тук. Из коридорите са.