— Защото знаеше, че използваме лентите — каза Дърк.
— Или поне че сме на булеварда. Тези, които са по дирята ни, са му казали. Те са свързани, Гуен. Брайт. Трябва да са — лентите спряха твърде удобно. Но това ни улеснява.
— Улеснява ни? Как?
— Да привлечем вниманието им към себе си — отвърна той. — Да тръгнат след нас, да спасим проклетите емерели. Това иска Джаан от нас. Не иска ли това от нас? — Гласът му беше рязък.
Гуен пребледня.
— Е… да.
— Тогава печелим. Ще го направим.
Тя се замисли, после каза:
— Асансьорите? Ако все още работят?
— Не можем да разчитаме на асансьорите. Дори да работят. Бретан може да ги спре, докато още сме вътре.
— Не знам за никакви стълбища — каза тя. — И не бихме могли изобщо да ги намерим без Гласа, дори да съществуват. Можем да тръгнем нагоре по алеята, но…
— Знаем, че поне две ловни групи на Брайт я претърсват. Вероятно са повече. Не.
— Какво тогава?
— Какво остана? — Той се намръщи. — Централната шахта.
Дърк се надвеси над желязното перило, погледна нагоре и надолу и се замая. Централната шахта като че ли продължаваше безкрайно в двете посоки. Знаеше, че са само два километра от дъното до върха, но всичко в шахтата създаваше усещането за почти безкрайно разстояние. Издигащите се течения топъл въздух изпълваха шахтата със сиво-бяла мъгла, а терасите около периферията — етаж след етаж, след етаж — бяха съвсем еднакви и създаваха илюзията за безкрайно повторение.
Гуен беше взела нещо от сака със сензорите, някакъв сребрист метален инструмент. Застана до Дърк и го метна в шахтата. Двамата се загледаха как се отдалечава, кръжеше и кръжеше, и им намигаше с отразена светлина. Отплува до средата по диаметъра на огромния цилиндър, преди да започне да пада, леко, наполовина поддържан от издигащия се въздух, прашинка метална прах, затанцувала в изкуствената слънчева светлина. Наблюдаваха го цяла вечност, преди да изчезне в сивото течение под тях.
— Е — каза Гуен, след като сребристото нещо се изгуби от погледа им, — гравитационната решетка все още е включена.
— Да. Бретан не познава града. Не достатъчно добре. — Дърк отново погледна нагоре. — Май е време за старт. Кой е пръв?
— След теб — каза тя.
Дърк отвори портата на терасата и се отдръпна до стената. Забърса нервно кичур коса от очите си, сви рамене и затича напред, отскочи колкото можа по-силно от ръба.
Скокът го отнесе навън и нагоре, и нагоре. В един безумен миг беше като пропадане и стомахът му се сви, но после той погледна нагоре и видя, и усети, и изобщо не беше като падане, беше летене, реене. Засмя се, изведнъж замаян, изпъна ръце пред себе си и след това замаха назад с мощни удари, и заплува нагоре още по-бързо. Редовете празни тераси полетяха покрай него: едно ниво, две, пет. Рано или късно щеше да започне да спира, бавно извиващо се пропадане в загърнатата в сиво далечина, но едва ли щеше да има време да пропадне много. Другата страна на централната шахта беше само на трийсет метра от него, лесен отскок от тънките гравитационни решетки.
Най-после извиващата се стена се приближи и той се блъсна в едно желязно перило, завъртя се и се затъркаля нелепо нагоре, преди да се вкопчи в пилон на терасата точно над тази, в която се беше ударил. Беше прелетял чисто през централната шахта, единайсет нива нагоре. Усмихнат и странно възбуден, Дърк седна и засъбира сили за втория скок, докато гледаше идващата след него Гуен. Тя летеше като някаква изящна невероятна птица, черната ѝ коса блещукаше зад нея, докато се рееше във въздуха. Освен това го надскочи с две нива.
Докато стигнат 520-о ниво, Дърк беше натъртен на пет-шест места, където се беше удрял в железните парапети, но иначе се чувстваше добре. В края на шестия си зашеметяващ скок през шахтата почти изпитваше неохота да се издърпа на балкона и да се върне към нормална гравитация. Но го направи. Гуен вече го чакаше, пакетът със сензори и полевото продоволствие бяха стегнати на гърба ѝ. Подаде му ръка и му помогна да прехвърли перилото.
Влязоха в широк коридор, който обикаляше около централната шахта, и във вече познатите сини сенки.
Глобуси светеха смътно от двете им страни — дълги прави проходи отвеждаха от ядрото на града като спици на някакво огромно колело. Избраха един напосоки и тръгнаха бързо към периметъра. Вървенето се оказа по-дълго, отколкото Дърк си бе мислил, покрай многобройни други пресечки (загуби броя им на четирийсет), всяка една като другите, покрай черни врати, които се различаваха само по номерата си. Никой от двамата не проговаряше. Хубавото усещане, до което се бе докоснал за кратко, радостта от безкрилия полет, се смъкна от него толкова внезапно, колкото бе дошло, и на негово място се появи смътна нотка страх. Ушите му сътворяваха призраци, които да го тревожат, далечен вой и меките стъпки на преследвачи; очите му превръщаха по-далечните светлинни глобуси в нещо чуждо и ужасно и откриваха фигури в кобалтовите ъгли, където се таеше само мрак. Но не се натъкнаха на нищо и на никого; само умът му му играеше номера.