И все пак Брайт бяха минавали тук. Близо до периметъра на Предизвикателство, където пресечният коридор се събираше с външната алея, намериха едно от возилата с издутите като балони гуми, с които Гласът превозваше гостите. Беше празно и преобърнато, лежеше наполовина върху синия килим и наполовина на чистата студена пластмаса, която покриваше същинската алея. Когато стигнаха до него, спряха и Гуен го погледна многозначително. Колите с балонните гуми, спомни си Дърк, нямаха уреди за управление — Гласът ги управляваше пряко. А тук лежеше една, обърната на една страна, без енергия и обездвижена. Забеляза и още нещо. До едно от задните колела синият килим беше влажен и вмирисан.
— Хайде — прошепна Гуен и тръгнаха по тихия булевард. Надяваха се, че Брайт, които са били тук, вече са далече и няма да ги чуят. Въздушният хангар и колата им вече бяха много близо; щеше да е жестока ирония, ако не стигнеха до тях. Но Дърк имаше чувството, че стъпките им отекват ужасно силно по незастлания булевард. Със сигурност цялото здание можеше да ги чуе, дори Бретан Брайт в дълбоките подземия на километри долу. Когато стигнаха до пешеходната пътека, която пресичаше средната ивица вече спрели ленти, затичаха. Дърк не беше сигурен кой пръв — Гуен или той. В един момент крачеха един до друг, опитвайки се да се движат колкото може по-бързо с колкото може по-малко шум; след това изведнъж затичаха.
Отвъд алеята… гол коридор, два завоя, широка врата, която сякаш не искаше да се отвори. Накрая Дърк блъсна натъртеното си рамо в нея и двамата с вратата изпъшкаха, но тя все пак поддаде и отново се озоваха във въздушния хангар на 520-о ниво на Предизвикателство.
Нощта бе студена и тъмна. Чуваха вечния вятър на Ворлорн, виещ срещу кулата на Емерел, една-единствена ярка звезда грееше в дългия нисък правоъгълник, който обграждаше чуждото небе. Самият хангар беше също толкова черен.
Никакви светлини не светнаха.
Но въздушната кола си беше там, свита в тъмното като живо същество, като банши, каквато трябваше да наподобява, и никакви Брайт не я охраняваха.
Тръгнаха към нея. Гуен смъкна сака със сензорите и пакета с хранителни припаси и ги сложи на задната седалка, където все още лежаха небесните скутери. Дърк стоеше и я гледаше разтреперан. Връхното палто на Руарк го нямаше, а въздухът тази нощ беше леден.
Гуен докосна един клавиш на плота за управление и в центъра на гюрука на мантата се отвори тъмна цепнатина. Назад и нагоре се люшнаха метални плочи и недрата на каваларската машина се разтвориха пред тях. Гуен заобиколи и включи лампа, вградена на вътрешната страна на една от покривните плочи. Другата, видя Дърк, беше покрита с инструменти в метални скоби.
Гуен стоеше под жълтата светлина и оглеждаше сложната машинария. Дърк отиде до нея. Тя поклати глава и каза уморено:
— Не. Няма да стане.
— Можем да извлечем енергия от гравитационната решетка — предложи Дърк. — Имаш инструменти. — И ги посочи.
— Не знам достатъчно — каза тя. — Надявах се, че ще мога да измисля нещо… Не мога обаче. Не е само въпрос на енергия. Лазерите на крилата дори не са свързани. Като нищо може да са просто орнамент, никаква полза от тях. — Погледна го. — Не мисля, че ти…
— Не.
Тя кимна.
— Значи нямаме оръжия.
Дърк се изправи и погледна над мантата към празното небе на Ворлорн.
— Можем да излетим оттук.
Гуен се пресегна, хвана плочите, дръпна ги надолу и ги събра — и тъмната банши отново стана цяла и страховита.
— Не. Спомни си какво каза. Брайт са отвън. Колите им са въоръжени. Просто нямаме шанс. Никакъв. — Заобиколи го и се качи във въздушната кола.
Той я последва. Седна и загледа самотната звезда в студеното нощно небе. Беше страшно уморен и знаеше, че не е само физическа умора. Откакто бе дошъл в Предизвикателство, чувствата го бяха заливали като вълни на пясъчен бряг, една след друга, но изведнъж океанът сякаш бе изчезнал. Никакви вълни не бяха останали.
— Предполагам, че беше права преди, в коридора — каза той замислено. Не я гледаше.