— Права ли? За какво?
— За това, че съм егоист. За… знаеш… за това, че не съм рицар на бял кон.
— Рицар на бял кон?
— Като Джаан. Не съм рицар на бял кон, но на Авалон често си мислех, че съм. Вярвах в разни неща. Вече трудно мога да си спомня дори какви бяха. Освен за теб, Джени. Теб помнех. Точно затова… е, разбираш. През последните седем години бях направил разни неща, нищо ужасно, нали разбираш, но все пак неща, които можеше да не съм направил на Авалон.
Цинични неща, егоистични неща. Но досега никога не съм причинявал убийството на някого.
— Не се самобичувай, Дърк — каза тя. Гласът ѝ също беше уморен. — Не е привлекателно.
— Искам да направя нещо. Трябва. Не мога просто да… разбираш. Беше права.
— Не можем да направим нищо освен да бягаме и да умрем, а това изобщо няма да помогне. Нямаме никакво оръжие.
Дърк се изсмя горчиво.
— Значи чакаме Джаан и Гарс да дойдат и да ни спасят, а след това… Събирането ни беше ужасно краткотрайно, нали?
Тя се наведе напред, без да отвърне, и отпусна глава на лакътя си над контролния панел. Дърк я погледна, а после отново се загледа навън. Беше му студено в тънкото облекло, но това някак си не изглеждаше важно.
Седяха притихнали в мантата.
А после Дърк се обърна и сложи ръка на рамото ѝ.
— Оръжието — каза той със странно оживен глас. — Джаан каза, че имаме оръжие.
— Лазерите на въздушната кола. Но…
— Не — прекъсна я Дърк и изведнъж се ухили. — Не, не, не!
— Какво друго може да е имал предвид?
В отговор Дърк се пресегна и включи повдиганите на въздушната кола. Сивата метална банши оживя, размърда се и леко се надигна от подовите плочи.
— Колата — каза той. — Самата кола.
— Брайт имат коли — каза тя. — Въоръжени коли навън.
— Да. Но с Джаан не говорехме за Брайт отвън. Говорехме за ловните групи вътре. Тия, дето вилнеят около булеварда и убиват хора!
Разбирането озари лицето ѝ като слънчева светлина.
— Да! — Тя се ухили свирепо и посегна към уредите, а мантата изръмжа и някъде под корпуса ѝ ярки стълбове бяла светлина блеснаха и подгониха тъмнината пред тях.
Докато Гуен задържаше колата на половин метър от пода, Дърк се метна през крилото, отиде до разбитата врата и със също толкова разбитото си рамо изби втори панел — направи достатъчно широк отвор за въздушната кола. Гуен придвижи мантата до него и той се качи отново.
Скоро след това вече бяха в алеята, носеха се над широкия булевард близо до обърнатата кола с балонните гуми. Ярките лъчи на фаровете се люшнаха над застиналите подвижни платформи и отдавна запустелите магазини и се насочиха право напред, надолу по платното, което щеше да ги отведе около и около високата кула на Предизвикателство, докато накрая не стигнеха до земята.
— Разбираш — каза Гуен, — че сме в горното платно. Спускащият се трафик би трябвало да остава от другата страна на средната линия. И посочи.
— Което несъмнено е забранено от нормите на см-Емерел. — Дърк се усмихна. — Но не мисля, че Гласът ще възрази.
Гуен му отвърна с усмивка, докосна уредите и мантата скочи устремно напред и набра скорост. Понесоха се във вихъра на насрещния вятър през сивия сумрак, все по-бързо и по-бързо. Гуен беше пребледняла над пулта, а Дърк наблюдаваше номерата на нивата, докато коридор след коридор проблясваха покрай тях.
Чуха ловците на Брайт много преди да ги видят — воя и дивия пронизителен лай, в които нямаше нищо кучешко. Дърк се пресегна и угаси фаровете на въздушната кола.
Гуен го изгледа озадачено.
— Не вдигаме почти никакъв шум — каза той. — Изобщо няма да ни чуят от воя и собствените си викове. Но биха могли да видят светлините. Нали?
— Да.
Нищо повече. Тя се съсредоточи върху управлението. Дърк я загледа в бледосивата светлина. Очите ѝ отново бяха нефрит, сух и лъскав, толкова гневни, колкото очите на Гарс Янацек понякога. Най-после имаше своето оръжие, а каваларските ловци бяха някъде напред.
Близо до ниво 497 подминаха зона, осеяна с парчета накъсан плат, който изпърха и се размърда, пометен от спускането им. Едно парче, по-голямо от другите, остана да лежи почти неподвижно в средата на булеварда. Останки от шарено палто, раздрано на дрипи.
Воят напред стана по-силен и по-висок.
По устните на Гуен за миг пробяга усмивка. Дърк я видя и се зачуди, и си спомни за своята нежна Джени на Авалон.
А после ги видяха — малки черни очертания на сенчестото платно, очертания, които бързо се издуха и се превърнаха в мъже и кучета. Пет от големите хрътки тичаха по булеварда свободно по петите на шеста, по-голяма от всички останали, която се напъваше в краищата на две тежки черни вериги. Двама мъже държаха краищата на веригите и залитаха зад глутницата, докато едрият водач ги теглеше напред.