Нарастваха. Колко бързо нарастваха!
Хрътките първи чуха идващата въздушна кола. Водачът се помъчи да се обърне и една от веригите се изтръгна от ръцете на човека, който я държеше. Три от тичащите свободно хрътки се завъртяха с ръмжене, а четвърта затича по платното право към спускащата се кола. Мъжете за миг се объркаха. Единият се беше оплел във веригата, която държеше, когато кучето водач се обърна. Другият, с празни ръце, започна да посяга за нещо на бедрото си…
Гуен включи фаровете. В полумрака очите на мантата бяха заслепяващи.
Въздушната кола връхлетя.
Образи връхлетяха Дърк един след друг. Протяжен вой внезапно се превърна в болезнено скимтене; сблъсъкът накара мантата да потрепери. Дивашки червени очи, блеснали ужасяващо близо, плъше лице и жълти зъби, мокри и лигави, после нов сблъсък, ново разтърсване, трясък. Още удари, болезнено глухо изтупване на плът, един, два, три пъти. Писък, много човешки писък, след това се появи мъж, очертан в светлините на фаровете. Цял час сякаш им отне докато стигнат до него. Беше едър и широкоплещест, с дебели панталони и яке от хамелеонов плат, който сякаш промени цвета си, докато се приближаваха. Ръцете му бяха вдигнати пред очите, едната стиснала безполезен лазер за дуелиране, и Дърк успя да види лъскавия метал, показал се изпод ръкава на мъжа. Бяла коса падаше до раменете му.
След това изведнъж, след цяла вечност замръзнало движение, мъжът изчезна. Мантата потрепери още веднъж. Дърк също.
Напред беше сивата празнота на дългия извиващ се булевард.
Отзад — Дърк се обърна да погледне — след тях тичаше хрътка, повлякла две тракащи и дрънчащи вериги. Но се смали и се стопи. Тъмни фигури бяха осеяли студената пластмасова улица. Изчезнаха още щом започна да ги брои. Някъде горе за миг запулсира светлина, но изобщо не стигна до тях.
Скоро отново бяха сами и нямаше никакъв звук освен тихия съсък от спускането им. Лицето на Гуен беше много спокойно. Ръцете ѝ бяха неподвижни. Неговите трепереха.
— Мисля, че го убихме — каза той.
— Да — отвърна тя. — Някои от хрътките също. — Помълча, после добави: — Името му, доколкото помня, беше Тераан Брайт, нещо такова.
Двамата се смълчаха. Гуен отново изключи фаровете.
— Какво правиш? — попита Дърк.
— Има още пред нас — каза тя. — Спомни си писъците, които чухме.
— Да. — Той помисли малко. — Може ли колата да понесе още сблъсъци?
— Каваларският кодекс на дуела има няколко въздушни форми. Въздушни коли често се избират за оръжия. Правят се здрави. Тази кола е конструирана да издържа на лазерен огън. Бронята… нужно ли е да продължавам?
— Не. — Той помълча. — Гуен?
— Да?
— Не убивай повече от тях.
Тя му хвърли кос поглед.
— Те избиват емерелите и който още е имал нещастието да остане в Предизвикателство. С радост биха ни убили.
— Въпреки това. Можем просто да ги забавим, да спечелим малко време за другите. Джаан скоро ще е тук. Няма нужда да убиваме никого.
Тя въздъхна. Ръцете ѝ се раздвижиха и колата забави.
— Дърк — почна Гуен, но после видя нещо и почти спря, тъй че увиснаха във въздуха и се плъзнаха много бавно напред. — Ето — каза му. — Виж.
Светлината бе толкова смътна, трудно беше да се различи каквото и да било, докато не се доближиха, и тогава… Дърк видя труп, или онова, което бе останало от него. В средата на булеварда, неподвижен и кървав. Късове месо около него. Засъхнала кръв по пластмасата.
— Това трябва да е жертвата, която чухме — обясни с небрежен тон Гуен. — Ловците на лъжечовеци не ядат улова си. Твърдят, че съществата не са хора, а само някакъв вид полуразумни животни, и го вярват при това.
И все пак канибализмът си е канибализъм, дори за тях, тъй че не смеят да ги ядат. Дори в най-старите времена, на Висок Кавалаан през тъмните векове, крепостните ловци никога не са яли плътта на лъжечовеци. Оставяли са ги за боговете, за мухите, за пясъчните буболечки. След като са дали на хрътките си да опитат, разбира се, като награда. Взимат трофеи обаче. Главата. Огледай трупа. Покажи ми главата.
На Дърк му призля.
— Кожата също — продължи Гуен. — Носят ножове за дране. Или поне са носели. Не забравяй, ловът на лъжечовеци е забранен на Висок Кавалаан от поколения. Дори съветът на висшеобвързаните на Брайт е отсъдил против него. Такива убийства, правени от останалите ловци, са незаконни. Трябва да крият трофеите си — освен един от друг може би. Тук обаче… ами, Джаан мисли, че Брайт искат всъщност да се заселят на Ворлорн. Да докарат своите бетейн от крепостите на родния си свят и да оформят нова коалиция тук, съюз, който да върне всички стари порядки, цялата тази мъртва и умираща гадост. Поне за известно време, за година или десет, докато тоберианският стратощит може да съхрани топлина. Лоримаар висш-Лартейн и така нататък, без никой, който да ги сдържа.