От другата страна на дървото широк портал зееше отворен към нощта и Дърк усети повея на вятър по лицето си. Когато профучаха покрай портала, надникна навън. Бяла пътна лента извеждаше от Предизвикателство.
А ниско над пътя се движеше въздушна кола, бързо, към града. Към тях. Дърк я зърна само за миг. Беше тъмна — но всичко бе тъмно под жалката звездна светлина — и метална, някакъв безформен каваларски звяр, който дори не можеше да определи.
Не бяха Айрънджейд, в това бе сигурен.
9
— Успяхме — каза сухо Гуен, след като подминаха портата. — Но са след нас.
— Видяха ли ни?
— Сигурно. Светлината ни, когато минахме покрай портала. Не може да са я пропуснали.
Гъстият мрак връхлиташе срещу тях, листата продължаваха да шумолят над главите им.
— Бягаме ли? — попита Дърк.
— Колата им сигурно има действащи лазери, а нашата няма. Външното платно е единственият път, отворен за нас. Въздушната кола на Брайт ще ни подгони нагоре, а някъде над нас ловците ще чакат. Убихме само двама, може би трима. Ще има още. Заклещени сме.
Дърк помисли.
— Можем да завъртим по кръга още веднъж и да излезем през портата, след като те влязат.
— Да, би било очевиден ход. Твърде очевиден обаче. Отвън сигурно ще има друга кола, която да ни чака. Имам по-добра идея.
Докато говореше, забави мантата и я спря. Точно пред тях пътят се раздвояваше. Отляво транспортният кръг обръщаше и се затваряше, отдясно беше външното платно, започващо двукилометровото си изкачване.
Гуен угаси светлините и мракът ги погълна. Когато Дърк отвори уста да проговори, тя го спря с рязко:
— Шшт!
Светът бе съвсем черен. Дърк все едно беше ослепял. Гуен, въздушната кола, Предизвикателство — всичко беше изчезнало. Чуваше шумолене на листа и му се стори, че чува другата кола, на Брайт, да идва към тях, но сигурно само му се причуваше, нали първо би трябвало да види светлините им.
Последва леко разтърсване, все едно че седеше в малка лодка. Нещо кораво докосна ръката му и Дърк се сепна, после други неща одраскаха лицето му.
Листа.
Издигаха се, право нагоре в ниско надвисналия гъст листак на огромното емерелско дърво.
Клон, избутан надолу и след това освободен, го шибна болезнено по бузата и я одра. Листа го притискаха отвсякъде. Последва тихо изтупване — крилата на мантата се удариха в грамаден клон. Не можеха да се издигат повече. Останаха да висят, слепи и обгърнати от мрак и невидима зеленина.
Много скоро след това под тях блесна светлина, изви надясно и нагоре по платното. Веднага щом се понесе нагоре, се появи друга — отляво, зави рязко и последва първата. Дърк беше безкрайно благодарен, че Гуен беше пренебрегнала предложението му.
Висяха безкрайно сред листата и клоните. Други коли не се появиха. Накрая Гуен отново смъкна мантата на пътя и каза:
— Това няма да ни измъкне окончателно. Когато капанът им се затвори и не сме вътре, ще започнат да се чудят.
Дърк попиваше кръвта на бузата си с пеша на ризата. Все още не виждаше нищо.
— Значи ще ни гонят. Това е добре. Докато се мъчат да отгатнат къде сме, няма да избиват емерели. А и Джаан и Гарс би трябвало да дойдат скоро. Сега е моментът да се крием според мен.
— Крием се или бягаме — дойде отговорът ѝ от тъмното. Все още не беше включила фаровете.
— Имам идея — каза Дърк. Опипа отново бузата си. После, удовлетворен, затъкна ризата в панталоните си. — Когато зави по кръга, забелязах нещо. Рампа, със знак. Просто я зърнах в светлината на фаровете и се сетих. Ворлорн има метро, нали? Междуградско?
— Да — каза Гуен. — Обаче е спряно.
— Знам, че влаковете не вървят, но тунелите? Запълнили ли са ги?
— Не знам. Едва ли. — Изведнъж фаровете на въздушната кола оживяха и Дърк примига на ярката светлина. — Покажи ми този знак — каза Гуен и отново закръжиха около дървото.
Наистина се оказа вход на метро. Надолу в тъмното водеше полегата рампа. Гуен спря във въздуха на няколко метра от нея и каза:
— Това ще означава да оставим колата. Единственото ни оръжие.
— Да — отвърна Дърк. Входът беше твърде тесен за сивата манта. Явно строителите на метрото не бяха предвидили, че някой ще иска да лети в тунелите. — Но това може да се окаже добре. Не можем да напуснем Предизвикателство, а в града колата ограничава подвижността ни. Нали? — След като Гуен не отговори веднага, той се потърка уморено по челото. — На мен ми звучи добре, но е възможно да не разсъждавам много трезво. Уморен съм до смърт и сигурно ще се уплаша, ако престана да мисля за това.