— Добре. Метрото може би си заслужава риска — каза Гуен. — Можем да се отдалечим на няколко километра от Предизвикателство и да поспим. Не мисля, че Брайт ще се сетят да ни търсят в тунелите.
Гуен приземи въздушната кола до подземната рампа и взе сака със сензорите и полевото продоволствие от задната седалка. Взеха и небесните скутери, преобуха се в полетните ботуши и захвърлиха своите. Сред окачените на вътрешната страна на гюрука на банши инструменти имаше и фенерче.
Когато бяха готови, Гуен отново ги напръска със спрея за нулева миризма, после накара Дърк да изчака при входа на метрото, а тя прелетя с въздушната кола около големия кръг и я остави близо до един от най-големите коридори на първото ниво: нека Брайт си помислят, че са влезли във вътрешните лабиринти на Предизвикателство; щеше да ги очаква едно хубаво дълго търсене.
После заедно тръгнаха надолу по рампата към изоставената метростанция. Спускането се оказа дълго — и слязоха поне две нива под повърхността, светлината на фенерчето осветяваше безлични пастелносини стени. Дърк си помисли за Бретан Брайт, на петдесетина нива под тях, и за кратко го споходи безумната надежда, че тунелите може още да са захранени с енергия, след като (в края на краищата) бяха нещо извън кулата — град на Емерел, и с това — извън обхвата на Бретан.
Но системата на метрото беше изключена, разбира се, много преди Бретан и другите Брайт изобщо да бяха дошли на Ворлорн. Стигнаха до просторна отекваща платформа и извиващи се като червеи тунели, които продължаваха в безкрайността. Безкрайността изглеждаше много близка в непрогледната тъмнина. Терминалът беше затихнал и тишината сякаш бе пропита със смърт, много повече от тихите коридори на Предизвикателство. Беше все едно да вървиш през гробница. Навсякъде имаше прах. Гласът не беше допуснал никаква прах в Предизвикателство, осъзна Дърк, но подземните линии не бяха Предизвикателство, не бяха изобщо работа на см-Емерел.
Стъпките им отекваха ужасно силно.
Преди да навлязат в тунелите Гуен много внимателно огледа една карта на системата.
— Има две линии. — Говореше шепнешком, неизвестно защо. — Едната свързва всички фестивални градове в голяма мрежа. Влаковете, изглежда, са вървели по нея в двете посоки. Другата линия е пряка, совалка, свързваща Предизвикателство с космодрума. Всеки град си има своя совалка за космодрума. Та по кой път тръгваме?
Дърк беше уморен и раздразнителен.
— Все ми е едно. Какво значение има? Бездруго не можем да стигнем до следващия град. Дори с небесните скутери разстоянието е твърде голямо.
Гуен кимна замислено, без да откъсва очи от картата.
— Двеста и трийсет километра до Есвоч в една посока, триста и осемдесет до Крайн Ламия, ако тръгнем в другата. Повече от това до космодрума. Май си прав. — Сви рамене, обърна се и избра случайна посока. — Натам.
Трябваше да покрият скорост и разстояние. Седнали на ръба на платформата над коловоза, заключиха ботушите си в платформите от тъкан и метал на небесните си скутери и поеха бавно в посоката, указана от Гуен. Тя тръгна първа, като се задържа едва на четвърт метър от пода — лявата ѝ ръка опипваше леко стената на тунела. В дясната държеше фенерчето. Дърк се задържа зад нея — летеше малко по-високо, за да може да вижда над рамото ѝ. Тунелът, който бяха избрали, представляваше огромна полегата крива линия, която възвиваше съвсем леко наляво. Нямаше нищо за гледане, нищо забележимо. В един момент Дърк изгуби напълно усещането за движение, толкова равен и еднообразен беше полетът им.
Имаше чувството, че се носят през някакво извънвременно преддверие на ада.
Когато се отдалечиха на около три километра от града, спряха. Дотогава никой от двамата не бе казал нищо. Гуен подпря фенерчето на грубо издяланата каменна стена, докато седяха в прахта и сваляха ботушите си. Мълчаливо изхлузи ремъците на торбата с продоволствие и си я подложи за възглавница. Миг след това вече беше заспала, отишла си беше от него.
На Дърк обаче му беше трудно да заспи. Седеше в края на малкия кръг бледа светлина — Гуен беше оставила фенерчето включено — и я гледаше, гледаше я как спи, гледаше сенките, как танцуваха по страните ѝ и в косата ѝ, щом помръднеше неспокойно в съня си. Започна да осъзнава колко далече лежи от него и си спомни, че не се бяха докоснали, нито говорили през целия път от Предизвикателство. Не мислеше за това: умът му бе твърде замъглен от страх, от умора и мрачни мисли. Но го усети, като тежест на гърдите си, а мракът тежеше над него в дългата прашна кухина под света.