— Доколкото познавам Пир, ловът ще е чиста традиция. Ще те пуснат в горите, вероятно гол. Тези двамата ще приберат лазерите и въздушните си коли и ще те подгонят пеш, с ножове и хрътки. След като ме предадат на господарите ми, разбира се.
Пир се мръщеше. Другият Брайт вдигна пистолета си и я удари рязко през устата.
Дърк се напрегна, поколеба се за миг… и скочи.
Дори един метър се оказа твърде много — палката се вдигна с плашеща бързина и топузът удари Дърк право в корема. Той се олюля, преви се на две и се помъчи някак да продължи напред. Пир отстъпи ловко назад и натресе палката в слабините на Дърк. Светът потъна в червена мъгла.
Дърк смътно съзнаваше, че Пир стои над него. Помъчи се да се изправи. Брайтът го удари за трети път, почти небрежен удар отстрани по главата — и след това нямаше нищо.
Болеше. Това бе първото, което осъзна. Това бе всичко, което знаеше. Болеше. Главата му кръжеше и пулсираше, и трепереше в някакъв странен ритъм; стомахът също го болеше, а под него се чувстваше изтръпнал. Болка и шемет бяха границите на света му. За безкрайно дълго време това беше всичко.
Но постепенно някакво мътно осъзнаване започна да се връща в него. Започна да забелязва неща. Болката първо… идваше и си отиваше на вълни. Нагоре и надолу, нагоре и надолу. Той също вървеше нагоре и надолу, най-сетне осъзна, друсаше се и подскачаше. Лежеше на нещо. Влачеха го или го носеха. Раздвижи ръцете си, или поне се опита. Беше трудно. Болката като че ли заличаваше всякакво нормално усещане. Устата му беше пълна с кръв. Ушите му кънтяха, бръмчаха, пареха.
Носеха го, да. Имаше гласове; чуваше гласове, говореха и бръмчаха. Думите не бяха ясни. Някъде напред подскачаше треперлива светлина; всичко останало бе сива мъгла.
Малко по малко бръмченето заглъхна. Накрая думите заприиждаха.
— … ще е недоволен — каза непознат глас. Поне не мислеше, че го познава. Трудно беше да се определи. Всичко беше толкова ужасно далечно, а той подскачаше и болката идваше и си отиваше, идваше и си отиваше.
— Да — отвърна друг глас, тежък, стегнат, уверен.
Ново бръмчене… няколко гласа наведнъж. Дърк не разбра нищо.
После един усмири другите.
— Стига — каза той. Този глас беше дори по-отдалечен от другите два. Идваше някъде отпред, от колебливата светлина. Пир? Пир. — Нямам никакъв страх от Бретан Брайт Лантри, Росеф. Забравяш кой съм. Взел съм три глави в Пущинаците, когато Бретан Брайт още сучеше от женски гърди. Лъжечовекът е мой по всички стари права.
— Вярно — отвърна първият непознат глас. — Ако го беше довършил в тунелите, никой нямаше да оспори правото ти. Но не го направи.
— Искам чист лов, от най-стария вид.
Някой каза нещо на стар каваларски. Последва смях.
— Много пъти сме ловували заедно в младостта си, Пир — каза непознатият глас. — Да беше изпитвал друго към жени, като нищо можеше да сме станали тейн-и-тейн, двамата. Не бих те лъгал. Бретан Брайт иска този мъж на всяка цена.
— Той не е мъж, той е лъжечовек. Ти сам отсъди така, Росеф. Исканията на Бретан Брайт не значат нищо за мен.
— Отсъдих, че е лъжечовек, и е такъв. За теб и мен той е само един от тях, един от многото. Имаме да ловим желатиновите деца, емерелите, и други също. Нямаш нужда от него, Пир. За Бретан Брайт е друго. Той отиде при карето на смъртта и го направиха на глупак, когато се оказа, че мъжът, когото предизвика, изобщо не е човек.
— Истина е, но не цялата. Т’Лариен е особен вид плячка. Двама от нашите кети са мъртви от неговите ръце, а Кораат издъхва с прекършен гръбнак. Никой друг лъжечовек не е бягал така преди. Аз ще го убия, както е правото ми. Аз го намерих, сам.
— Да — рече вторият нов глас, напрегнатият. — Това е самата истина, Пир. Как го откри?
Пир се зарадва на възможността да се похвали.
— Не се подведох от въздушната кола като теб и теб, и дори Лоримаар. Твърде умен беше този лъжечовек и бетейн-кучката, която бягаше с него. Нямаше да оставят колата да седи и да сочи като стрелка натам, където са заминали. Когато всички вие взехте хрътките си и се развърнахте по коридора, двамата с моя тейн започнахме да претърсваме кръга на светлината на фенера, да търсим диря. Знаех, че хрътките ще са безполезни. Нямаше нужда от тях. По-добър преследвач съм от всякаква хрътка или водач на хрътка. Проследявал съм лъжечовеци по голия камък на хълмовете Ламераан, през изгорените мъртви градове, дори в изоставените крепости на Таал и Бронзфист и планината Жар-камък. Тези двамата бяха лесни. Проверявахме всеки коридор на дълбочина няколко метра, след това се премествахме на следващия. Намерихме дирята. Драскотини на пода извън рампата на метрото, после истински следи от преминаване в прахта. Дирята изчезна, когато започнаха да използват хвърчащите си играчки, разбира се, но вече имахме само две възможни посоки, които да преценим. Опасявах се, че може да се опитат да прелетят чак до Есвоч или Крайн Ламия, но истината не беше такава. Отне ни по-голямата част от деня и беше дълго вървене, но ги хванахме.