Макар да не беше със запушена уста, Дърк не се опита да заговори. Седеше облегнат на студения метал и чакаше, наблюдаваше и слушаше. От време на време поглеждаше Гуен, но тя беше навела глава и не отвръщаше на погледа му.
Дойдоха по един и по двама. Кетите на Брайт. Ловците на Ворлорн. Дойдоха от сенките и тъмните места. Дойдоха като бели призраци. Шум и смътна фигура отначало, преди да влязат в малкия кръг светлина и да се превърнат отново в мъже. Дори тогава бяха повече и по-малко хора.
Първият, който дойде, водеше четири хрътки с плъши лица и Дърк го позна от дивото сиво гмуркане надолу по външното платно. Мъжът върза хрътките си за задницата на въздушната кола на Росеф, поздрави късо Пир, Росеф и техните тейни, после седна с кръстосани крака на няколко метра от пленниците. Мълчеше. Очите му бяха впити в Гуен и не се откъсваха от нея, и не се движеше изобщо. Дърк чуваше ръмженето на хрътките в сенките, железните им вериги дрънчаха.
После дойдоха другите. Лоримаар висш-Брайт Аркелор, смугъл великан с катраненочерен костюм от хамелеонов плат, стегнат с копчета от бяла кост, пристигна с голяма куполна въздушна кола в тъмночервено. Отвътре Дърк чу лая на цяла глутница брайтски хрътки. С Лоримаар беше още един мъж, с бледо свинско лице. След тях, сам и пеш, дойде старец, крехък на вид, плешив и сбръчкан, и почти без зъби, с една ръка от плът и кост, а другата — трипръст птичи крак от тъмен метал. На колана си старецът носеше детска глава от която още течеше кръв, единият крачол на белите му панталони беше целият в кафяви съсиреци.
Накрая пристигна Чел, висок като Лоримаар, белокос и мустакат, и много уморен, водеше огромна брайтска хрътка. Излезе на светло, спря и примига.
— Къде е твоят тейн? — попита Пир настойчиво.
— Тук. — Стържещ глас от тъмното. На няколко метра от тях смътно проблесна жар-камък. Бретан Брайт излезе напред и застана до Чел.
— Всички са се събрали — каза Росеф висш-Брайт на Пир.
— Не — възрази някой. — Още го няма Кораат.
Мълчаливият ловец, който бе дошъл пръв, проговори:
— Вече го няма. Помоли за край. Дадох му го. Всъщност беше смъртно ранен. Беше вторият кет, когото видях да умира днес. Първият беше моят тейн, Тераан Брайт Наларис. — Докато говореше, очите му не се откъсваха от Гуен. Завърши с дълга, изречена без дъх фраза на стар каваларски.
— Трима от нас свършиха — каза старецът.
— Ще трябва да помълчим за тях — заяви Пир. Още държеше палката с топуза в единия край и късото острие в другия и потупваше нервно по крака си, докато говореше, също като в тунелите.
Гуен понечи да изкрещи през превръзката. Тейнът на Пир, длъгнестият кавалар с рошавата черна коса, пристъпи и застрашително застана над нея.
Но Дърк, чиято уста не беше запушена, беше схванал идеята.
— Няма да мълча — извика той. Или поне се опита. Гласът му не беше много за викане. — Те бяха убийци, всичките. Заслужаваха да умрат.
Всички Брайт се обърнаха към него.
— Запушете му устата и спрете крясъците му — каза Пир и когато неговият тейн изпълни нареждането, Пир заговори отново: — Ще имаш достатъчно време да крещиш, Дърк т’Лариен, когато затичаш гол през горите и чуеш лая на хрътките ми зад теб.
Главата и раменете на Бретан се извърнаха тромаво. Светлината лъсна по сбръчканата кожа на белега му.
— Не — каза той. — Първото право е мое.
Пир се обърна към него.
— Аз проследих лъжечовека. Аз го хванах.
Бретан потръпна. Чел, който все още държеше грамадната хрътка на верига, увита около яката му китка, отпусна другата си ръка на рамото на Бретан.
— Това е без значение за мен — каза друг глас. Брайтът, който седеше. Присвил очи. Неподвижен. — А кучката?
Другите извърнаха погледи към него.
— Тя не може да е проблем, Мирик — каза Лоримаар висш-Брайт. — Тя е на Айрънджейд.
Устните на мъжа се изпънаха рязко назад. За миг спокойното му лице ужасно се разкриви, лице на озъбен звяр. После това премина. Лицето му стана отново бледо и безизразно, обуздано.
— Ще убия тази жена — каза той. — Тераан беше моят тейн. Тя изпрати призрака му да странства над един бездушен свят.
— Тя? — Гласът на Лоримаар бе изпълнен с неверие. — Истина ли е това?
— Видях — отвърна Мирик. — Стрелях по нея, когато връхлетя върху нас и остави Тераан да издъхне. Това е истината, Лоримаар висш-Брайт.
Дърк понечи да се изправи, но длъгнестият кавалар го бутна отново долу, силно, и блъсна главата му в металната страна на въздушната кола за повече убедителност.