Йозеф Несвадба
Смъртта на Тарзан
Въображението е по-важно от знанието
Странната маймуна
Това не беше маймуна. Хората наоколо се смееха, крещяха, девойката до мен ронеше сълзи и се мяташе като изпаднала в конвулсии, господинът пред нея беше целият почервенял, а жена му издаваше рев, който по-скоро напомняше болезнен стон. Всички се взираха в манежа. Там, на малка масичка, съществото, което толкова напомняше шимпанзе, играеше карти със самото себе си. Само себе си подозираше в измама, само себе си искаше да ограби и със самото себе си налиташе да се бие. То постоянно се прехвърляше със салто отдясно наляво, постоянно си сменяше ролята, при което, служейки си по маймунски с краката, ги пъхаше под масата и грабваше картата, оставена от ръката му. И все пак не беше маймуна. Пушеше дебела пура като славното шимпанзе на стария Босмаер, управител на зоологическата градина на принц Оранжски. Само че онова шимпанзе почти дъвчеше пурите, а въпросното същество пушеше страстно като опитен никотинист, изтърсваше пепелта върху манежа и накрая, в пристъп на гняв, тикна нажежения край на пурата право в лицето на въображаемия си противник. Изпусна я, направи салто, зае мястото на противника си, улови се за лицето и с вайкане закуцука към изхода. Като използуваше другата си ръка за опора, то се отдалечи на три крака, сякаш само си помагаше с ръцете и се стремеше да изчезне колкото се може по-скоро, точно както правят шимпанзетата. Но не беше шимпанзе. Хората наоколо възторжено ръкопляскаха, девойката до мен все още не беше се опомнила, толкова й харесваше тази карикатура на човек, тази подигравка с всички хора, че аз използувах това, изправих се и се запровирах към пътеката.
Не ми беше до смях. През цялото време останах сериозен. Като маймуната, тоест съществото, което тук ни представяха за маймуна.
— Не ви ли хареса програмата? — догони ме доста пълната разпоредителка, облечена в протрито, изцапано с пудра халатче. Защото, изглежда от пестеливост, разпоредители бяха артистите, така че често се случваше преди номера на трапеца да търсят партньора си при касата, където той тъкмо се караше с някой уличник, опитал да се вмъкне на представлението без билет. Това забавяше цялата програма, хората се сърдеха и аз смятах, че изобщо днешното първо представление на цирк „Кнол“ в нашия град ще завърши с провал. Едва шимпанзето спаси положението. Сега вече ще им бъде по-лесно, сега вече хората ще се смеят на всичко. Но аз няма да позволя да ме купят толкова евтино. Донякъде разбирам от тия работи. Не съм изучавал години наред антропология, за да ме мамят така неумело тук. Явно са преоблекли своя палячо като маймуна и сега печелят пари с това. Че той умее така ловко да си служи с краката, не е никак чудно. Колко пъти само съм виждал безръки ветерани от войната, които можеха да се нахранят, срешат, облекат и да управляват автомобил единствено с краката си. И все пак не ги смятаха за шимпанзета.
Разбира се, в края на краищата това не ме засяга. Ще имам сума неприятности, защото станах и без обяснение напуснах Хилда. Та нали от време на време ми се струваше, че предизвикваме тук по-голяма сензация от дресираните чакали, които ни представиха в началото. Май наистина цялата публика по-скоро следеше мен и Хилда, отколкото какво става на манежа. За мой късмет бях предупреден още у дома.
— Внимавай с директора — каза ми един познат. — Има дъщеря за омъжване с извънбрачно дете.
Така че вчера, когато директорът дойде при мен в канцеларията ми в отделението за влечуги, точно срещу нашата голяма блатна костенурка до печката, затопляща вивариума за алигатора, който трябваше да ни доставят от Египет, веднага разбрах каква е работата.
— Много се радвам — подхвърли той, — че моят музей получи такъв забележителен помощник. Може би не е необходимо да ви разказвам колко труд положих, докато убедя нашите общински съветници, че такъв голям град като Л. трябва да има свой музей и своя зоологическа градина. Добре, че жена ми е немкиня. Тя посещаваше немските индустриалци и им обясняваше, че тук, в северното пограничие, трябва да се построят обекти, които да се равняват поне на пражките колекции — само така ще получим право на културно-политическа автономия. В това време аз обикалях чешките общински съветници и им разправях, че у нас трябва да се построи музей и зоологическа градина, за да не ни се присмиват посетителите от Дрезден, Хале или от Лайпциг, където тия институции се ползуват със световна известност. Така че в крайна сметка постигнах целта си. Наистина директор на музея е един учител-пенсионер от Прага, чиято жена е роднина на шефа на отдела в Министерството на просветата, но той рядко се мярка тук; вече е стар, трудно пътува и затова смятам, че не е далеч времето, когато аз ще ръководя своя музей и зоологическа градина вече като титуляр. Засега съм само заместник. После заместник ще станете вие… — Той ме погледна приветливо и аз трябваше да си закопчая сакото, единственото прилично сако, което ми даде за моята първа служба чичо, защото в последно време доста беше напълнял.