Но докторът все пак стреля по него. Той ни погледна с недоумение. После побягна към джунглата. Изтръгнах пистолета от ръката на Милър.
— Убиец! — викнах аз и хукнах след барона.
Изтичах след него в джунглата. Той беше първият мъж, след когото тичах в живота си. Престанах да се страхувам. Изведнъж ми хрумна: това се казва партия. Такъв красавец и атлет с аристократичен произход не бих могла да намеря никъде. По пътя смъкнах мрежата от лицето си. Забравих за мухата це-це. Трябва да му се харесвам.
Той беше застанал на един съвсем нисък клон. Известно време се гледахме. Исках да кажа нещо.
— Върнете се, ваша светлост. Това беше грешка. Напротив, всички сме ви благодарни… — прошепнах аз. И той ми се усмихна. Готова съм да се закълна. Засмя се с плътен и приятен глас, после скочи към мен, метна ме на рамото си и нашето пътешествие започна. Уплашено се държах за него. Само от време на време поглеждах надолу. Ние скачахме от клон на клон, от дърво на дърво, сякаш похитителят ми имаше крила. Едва сега ми хрумна каква глупост бях направила. Кой знае къде ще ме отнесе. Та аз не искам цял живот да остана в джунглата. Не така си представях брака със своя Барон. Но вече беше късно. Ако се опитах да се съпротивлявам, щяхме да паднем. Най-сетне почувствувах под себе си нещо устойчиво. Осмелих се да отворя очи.
Намирахме се всред короната на високо дърво, където беше построена нещо като тераса с парапетче — истинско любовно гнезденце. Съвсем наблизо растяха банани, кокосови орехи и орхидеи. Под тях лъщеше езерце, наоколо палуваха ята колибри, пъстри, различни на големина птички, най-малката от които приличаше на бръмбар. Над всичко това се издигаше синият небосвод, а точно отпреде ни, над короните на дърветата, се възвишаваше висока планина, хребетите на която бяха покрити с вечен сняг. Навсякъде около нас беше тихо и скокойно. Погледнах мъжа си.
— Първо трябва да го обръсна — казах си аз.
Така започна нашият меден месец.
Маймунският ад
Сякаш се беше сбъднало всичко, което винаги искаха от мен. Мъжът ми беше красавец, аристократ и живеехме с него в рай. В истински рай. Разбира се, аз още преди това знаех, че маймуните и особено шимпанзетата си строят леговища в короните на дърветата, но това не беше маймунско леговище. Съвсем не. Баронът — защото все още не ми бе известно името му — баронът беше донесъл тук много неща от изоставения лагер на баща си. Преди всичко два дълги байонета от пушки на немската армия, които тук, където всички животни използуваха в боя само своите зъби, му заместваха истинските кучешки зъби. Освен това и няколко илюстровани книги, които барон Хопе е взел за из път на сина си. С тях започнахме. Той бавно си възвръщаше човешката реч и своите елементарни представи. Така в почивките между любовта и тропическите лакомства станах едновременно учителка и мисионерка. Та нали идеалът на всяка жена е да възпита мъжа си по свой образец. Тук имах възможност за това. Този човек щеше да ми осигури в живота такава охрана, че вече никога нямаше да се чувствувам сама, преследвана и гонена.
Само че ни попречиха маймуните. Те бяха едри шимпанзета, които туземците наричат чипензо, тоест изравящи корени. Най-напред идваха сами, а после на двойки. Сядаха на отсрещното дърво и ме наблюдаваха. Накрая почнаха да подвикват нещо на барона, а аз му крещях няколкото думи, които беше научил: не знаеше, бедният, кого да слуша по-напред.
Едно женско чипензо беше особено противно. Замери ме с камък. Никога не съм предполагала, че могат да си служат с оръдия. И изведнъж виждам, че хвърлят камъни като малки момчета. Баронът искаше да ме защищава, но аз му забраних. Не от страх, а защото баронът трябваше да осъзнае, че е човек, аристократ, който има достойнство и не може да се бие с някаква си маймуна. При това тя беше най-грозната маймуна, която съм виждала някога. Лицето й беше черно като на горила, задникът островърх и гол, а краката като лопати. Не знам как е могла да му хареса някога.
Но останалите маймуни не бяха дошли от ревност. Изглежда, тук по околните дървета беше техният лагер. Те скачаха от дърво на дърво, пощеха си въшките, любеха се без свян и така страстно, че доктор Милър изобщо нямаше понятие от това. Няколко пъти на ден се събираха около едно голямо дърво близо до езерцето, биеха се в гърдите и удряха по кухите дънери, като предизвикваха страхотен шум и оставяха след себе си ужасна миризма. Съвсем промениха моя рай.