Баронът ми обясняваше всичко. На тези събрания те възхваляват своята сила й способности, перчат се с дела, които никога не са извършили, и заплашват враговете си — още по-едри, но и по-саможиви шимпанзета, които туземците наричат нсику. Те отдавна се бият с тях за тукашния рай, въпреки че неговите плодове спокойно могат да изхранят десет племена чипензо и нсику заедно. Но те не искат да ги делят с никого, защото са злоради и жестоки.
Мога да потвърдя това, понеже веднъж ги видях как се бият. Хапеха се и се боричкаха просто от удоволствие. Вече изобщо не ставаше дума за бананите и плодовете, които те късаха и хвърляха в тинята или умишлено унищожаваха. Маймуните си отскубваха цели кичури козина, хапеха се една друга, чупеха си крайниците, кръвта течеше на струйки в блестящото езерце. Тогава моят барон стана неспокоен, отпусна се на четири крака и отново почна да лае като маймуна. Те не му обърнаха внимание. И той заплака. Да, падна на скута ми и се разрида като излъгано дете. Това ми изнасяше. Предишния ден бях намерила в малък кожен катехизис, който баронът си беше донесъл в леговището, няколко запазени столиброви банкноти. Те можеха да ни осигурят пътните разноски до вкъщи и няколко месеца спокоен живот.
— Та ти не принадлежиш към тях — кротко му казах аз, като му се усмихнах и го погледнах в очите. — Ти си човек.
Той се изправи. Още му беше трудно да ходи на задните си крайници. Но се гордееше с това.
— Хората никога не се бият за храна — уверих го аз.
Не искаше да ми повярва. Дори по-късно, когато се приближавахме с пътнически параход към Саутхамптън, той по цели дни прекарваше в корабния ресторант, а като го затвореха — в корабния бюфет, за да наблюдава как пътниците се хранят, всеки сам, без да бързат да грабят един другиму храна от чиниите, да се замерят с котлети или плодове, да се ритат или избутват от масата, което по-рано беше наблюдавал в джунглата. Просто бе очарован от това.
А пътниците бяха очаровани от него. Защото аз не пожалих пари, за да го облека добре още при първия прекупвач на реката Неле. После на пристанището му поръчах смокинг. Изглеждаше чудесно в него. Като кино-артист. Всички жени се обръщаха подире му и ми завиждаха. Наистина гледаха повече него, отколкото мен. А за това бях мечтала цял живот.
В Лондон ни очакваха журналисти, станахме сензацията на деня.
— Новият Тарзан.
— Последният Тарзан.
— Нови приключения от джунглите…
Портретите ни бяха на първите страници. Майка ми беше щастлива. Вече не ме упрекваше, че съм заминала за странство без разрешение. По-добра партия наистина не можех да си избера. Правеше всичко, което му кажех. Веднага се подчиняваше. И не преставаше да се учудва.
В германското посолство не ме приеха. Трябваше да се снабдя със сведения от другаде. Всички имоти на семейство Хопе сега притежавал доведеният син на починалия барон. Многомилионно имущество. След една седмица заминахме за Хамбург.
Тук никой не ни чакаше. Нито един журналист не беше дошъл на пристанището. Затова пък двама почти незабележими господа ни последваха чак до хотела, без да ни изпускат от погледа си. Тогава в Германия нацизмът беше в разцвета си. По улиците вървяха цели тълпи мъже в кафяви ризи, на стените висяха големи плакати с портрета на фюрера, дори в хотела ни поздравяваха с вдигната десница. Това беше нещо ново за барона. В Англия не беше виждал подобни порядки.
Брат му ни прие след дълго телефониране, едва когато го заплаших с публичен скандал и съд. Той седеше в инвалидна количка, с голямо карирано шотландско одеяло върху краката. Казваха, че бил с две години по-млад от Тарзан, но приличаше на негов дядо. Разбира се, това беше и неговият главен аргумент.
— Този да е моят заварен брат? Този да е Волфганг? Глупости. Той е умрял преди години с баща си в Африка. Имам за това решение на съда. Или твърдите, че тоя господин принадлежи към нашето семейство?
Той се засмя и посочи на стените портретите на своите прадеди.
— Разреждането на костното вещество е била родова болест у фон Хопе, по това ще ги познаеш по-скоро, отколкото по приликата на лицата. Да не би да искате да кажете, че тоя господин — той погледна с пренебрежение мускулите му, — страда от разреждане на костното вещество? Спорът е излишен. Явно се е добрал случайно до вещите, останали от баща ми. Надявам се естествено, че ще ми ги предадете, защото като законен наследник имам право на тях…
Накрая можеше да поиска и няколкото либри, които бях взела от катехизиса. Моят барон не каза нищо. Само се оглеждаше наоколо с разсеяна усмивка и изведнъж стана и пристъпи към стената. Опита се да отвори някаква врата.