Рей Бредбъри
Смугли бяха те и златооки
Металният корпус на ракетата изстиваше на вятъра. Люкът се отвори с глухо щракване. От кръглия отвор излезе мъж, после жена и три деца. Останалите пътници се отдалечиха, като си шепнеха, през марсианската поляна и оставиха мъжа и семейството му сами.
Мъжът усети как настръхва и се напряга, сякаш се намираше във вакуум. Жена му, която стоеше пред него, сякаш всеки момент щеше да бъде отнесена като дим. Децата щяха да се пръснат като малки семенца из всички краища на Марс.
Децата вдигнаха глави към него, както хората гледат към слънцето, за да определят кое време от живота им е настъпило. Лицето на мъжа бе студено.
— Какво има? — попита жена му.
— Да се връщаме в ракетата.
— Обратно на Земята?
— Да! Чуй!
Вятърът духаше, сякаш искаше да излющи самоличностите им. Всеки миг марсианският въздух можеше да изсмуче душата му като костен мозък от бялата кост. Почувства се като потопен в течност, способна да разтвори разума му и да изгори миналото.
Погледнаха марсианските хълмове, износени от смазващия натиск на годините. Видяха старите градове, изгубени в техните поляни, лежащи като крехки детски кости, разхвърляни из развълнуваните тревни езера.
— Горе главата, Хари — каза жена му. — Вече е късно. Изминахме над шейсет милиона мили.
Русокосите деца закрещяха към високия купол на марсианското небе. Отговор нямаше, само бързият вятър съскаше в твърдата трева.
Той взе багажа със студените си ръце.
— Да вървим — каза той, като мъж на брега на морето, готов да навлезе в него и да се удави.
Влязоха в града.
Фамилията им бе Битъринг. Хари и жена му Кора; Дан, Лора и Дейвид. Построиха си малка бяла къщичка и закусваха с удоволствие в нея, но страхът така и си остана. Бе неизменният трети неканен събеседник в леглото на господин и госпожа Битъринг, когато си шепнеха в полунощ, събуждаше се с тях всяка сутрин.
— Чувствам се като кристалче сол в планински поток — каза той. — Мястото ни не е тук. Ние сме земни хора. А това е Марс. Създаден е за марсианци. За Бога, Кора, да си вземем билети за дома!
Но тя само поклати глава.
— Някой ден атомната бомба ще сложи край на Земята. А тук ще сме в безопасност.
— В безопасност и обезумели!
Тик-так, седем часът, време е за ставане — пропя говорещият часовник. И те станаха.
Нещо го караше всяка сутрин да проверява всичко наоколо — топлата камина, кървавочервеното мушкато в саксията, — сякаш очакваше нещо да липсва. В шест сутринта ракета от Земята донасяше съвсем топъл вестник. Той разчупваше печата му и го преглеждаше по време на закуска. Мъчеше се да бъде общителен.
— Сега е точно като в колониалната епоха — заяви той. — Ето, след десет години на Марс ще има около един милион земни жители. Големи градове, всичко! А казваха, че нищо няма да излезе. Че марсианците ще негодуват срещу нашествието ни. А да сме намирали марсианци? Нито една жива душа! Вярно, намерихме градовете им, но всички те бяха пусти. Нали така?
Сякаш поток от вятър потопи къщата. Когато прозорците спряха да дрънчат, господин Битъринг преглътна и погледна към децата.
— Не знам — каза Дейвид. — Може пък наоколо да има марсианци и да не ги виждаме. Понякога нощем ми се струва, че ги чувам. Чувам вятъра. Пясъкът тропа в прозореца ми. Плаша се. И виждам онези градове в планините, където някога са живели марсианците. И ми се струва, че виждам из тях да се движат разни неща, татко. Питам се дали тези марсианци не харесват, че живеем тук. Питам се дали няма да ни отмъстят, задето сме дошли тук.
— Глупости! — Господин Битъринг погледна през прозореца. — Ние сме чисти и порядъчни хора. — Погледна към децата. — Във всеки мъртъв град има нещо като призраци. Имам предвид спомени. — Той се загледа към хълмовете. — Виждаш стълбище и се питаш как ли изглеждат марсианците по него. Виждаш марсиански рисунки и се чудиш какъв ли е бил художникът. С ума си правиш малък призрак, спомен. Това е напълно естествено. Въображение. — Замълча. — Нали не си скитал из онези руини?
— Не, татко. — Дейвид заразглежда обувките си.
— Гледай да стоиш настрана от тях. Подай ми сладкото.
— Все тая — каза малкият Дейвид. — Обзалагам се, че ще се случи нещо.
Нещото се случи същия следобед.
Лора се препъваше по улицата и плачеше. Хвърли се сляпо към верандата.
— Мамо, татко… война, на Земята! — изхлипа тя. — Току-що дойде съобщение по радиото. Атомни бомби са ударили Ню Йорк! Всички космически ракети са взривени. Вече никога няма да има ракети до Марс!
— О, Хари! — Майката прегърна съпруга и дъщеря си.