— Сигурна ли си, Лора? — тихо попита баща й.
Лора плачеше.
— Заседнахме на Марс, завинаги!
Дълго време в късния следобед се чуваше единствено вятърът.
Сами, помисли си Битъринг. Само хиляда души. И няма път назад. И няма път. И няма път. Пот изби по лицето, дланите и тялото му; заля го гореща вълна страх. Искаше му се да удари Лора, да изкрещи: „Не е вярно, лъжеш! Ракетите ще се върнат!“ Но вместо това погали дъщеря си по главата.
— Все някой ден ракетите ще се доберат дотук.
— Татко, какво ще правим?
— Ще си гледаме работата, разбира се. Ще отглеждаме реколти и деца. Ще чакаме. Ще продължаваме напред, докато войната не свърши и ракетите не се върнат.
Двете момчета излязоха на верандата.
— Деца — каза той, загледан над тях. — Имам да ви казвам нещо.
— Вече знаем — казаха те.
През следващите дни Битъринг често скиташе из градината, за да се бори сам със страха си. Докато ракетите изпридаха сребристата си паяжина през космоса, той беше в състояние да приеме Марс. Защото винаги си бе казвал — реша ли, още утре мога да си купя билет и да се върна на Земята.
А сега паяжината бе разкъсана, ракетите лежаха в безформена купчина от разтопени метални греди и преплетени жици. Земните хора бяха оставени на чуждия Марс, на прах с цвят на канела и опияняващ вятър, да бъдат изпичани като сладкиши през марсианските лета и прибирани в хамбарите от марсианските зими. Какво щеше да стане с него, с останалите? Марс само чакаше този момент. И сега щеше да ги погълне.
Отпусна се на колене в цветната леха, хванал лопатата в треперещите си ръце. Трябва да се работи, помисли си. Да се работи и да се забрави.
Погледна нагоре към марсианските планини. Помисли си за гордите стари марсиански имена, които някога са носели тези върхове. Падналите от небето земни хора бяха гледали хълмове, реки, марсиански морета — всички те имаха имена, но за тях бяха безименни. Някога марсианците са строили градове, давали са им имена; изкачвали са върхове, кръщавали са ги; прекосявали са морета и са ги наричали. А сега планините са се стопили, моретата са пресъхнали, градовете са се превърнали в развалини. Въпреки това земните хора тайно чувстваха вина, когато наричаха древните хълмове и долини с нови имена.
Но пък човек живее чрез символи и етикети. И имената бяха дадени.
Господин Битъринг се почувства много самотен в своята градина под марсианското слънце — наведен анахронизъм, засаждащ земни цветя в чуждата почва.
Мисли. Продължавай да мислиш. За други неща. Освободи ума си от Земята, от атомната война, от изгубените ракети.
Потеше се. Озърна се. Никой не го гледаше. Свали си вратовръзката. Ама че дързост, помисли си. Първо сакото, а сега и вратовръзката. Окачи я спретнато на прасковата, която бе донесъл като фиданка от Масачузетс.
Отново се зае да философства за имена и планини. Земните хора бяха сменили имената. Сега Марс си имаше Хормелови долини, морета на Рузвелт, хълмове на Форд, плата на Вандербилт. Това не бе правилно. Американските заселници бяха проявили мъдрост, използвайки старите индиански имена — Уисконсин, Минесота, Айдахо, Охайо, Юта, Милуоки, Уокеган, Осео. Стари имена, старо значение.
Впери трескаво поглед в планините. Там ли сте? Всички ли сте мъртви? Е, ние сме сами, сами, откъснати от всичко! Елате, изгонете ни! Ние сме безпомощни!
Вятърът го засипа с душ от прасковени цветчета.
Протегна почернялата си от слънцето ръка и тихо възкликна. Докосна цветчетата, вдигна ги. Обръщаше ги, докосваше ги отново и отново. После изкрещя на жена си.
— Кора!
Тя се показа на прозореца. Затича се към нея.
— Кора, цветчетата!
Тя ги заразглежда.
— Виждаш ли? Различни са. Променили са се! Вече не са цветчета на праскова!
— На мен ми се виждат съвсем нормални — рече тя.
— Не са. Сгрешени са! Не мога да кажа в какво точно. Допълнително венчелистче, листо, цвят, миризма, нещо!
Децата изтичаха навреме да видят как баща им ходи забързано из градината и вади репички, лук и моркови.
— Кора, ела да видиш!
Лукът, репичките и морковите започнаха да се предават от ръка на ръка.
— Приличат ли ти на моркови?
— Да… не. — Тя се поколеба. — Не знам.
— Променили са се.
— Може би.
— Знаеш, че са се променили! Лук, ама не точно, морков, но не съвсем. Вкус — същият, но по-различен. Миризмата — не точно каквато беше. — Усети как силно бие сърцето му, обзе го страх. Зарови пръсти в пръстта. — Кора, какво става? Какво е това? Трябва да се махнем оттук. — Разтича се из градината. Всяко дърво почувства докосването му. — Розите. Розите. Станали са зелени!
И всички стояха и гледаха зелените рози.