А два дни по-късно Дан дотича разтревожен.
— Елате да погледнете кравата. Доих я и забелязах. Елате!
Отидоха в обора и се загледаха в единствената си крава.
Растеше й трети рог.
А моравата пред къщата им лека-полека придобиваше цвета на пролетни теменужки. Семена от Земята, от които растеше нежнолилава трева.
— Трябва да се махнем оттук — каза Битъринг. — Ще ядем от това и също ще се променим… кой знае в какво? Не мога да допусна подобно нещо. Остава ни само едно. Да изгорим тази храна!
— Но тя не е отровна.
— Напротив, отровна е. Коварна, много коварна отрова. На дози. На съвсем мънички дози. Не бива да я докосваме.
Погледна смаяно къщата.
— Дори къщата се е променила. Вятърът е направил нещо с нея. Въздухът я е изгорил. Мъглата нощем. Дъските, всичките са станали безформени. Това вече не е дом на земен човек.
— Ох, ама че въображение имаш!
Той си сложи сакото и вратовръзката.
— Отивам в града. Трябва да се направи нещо. Ще се върна.
— Хари, чакай! — извика жена му.
Но него вече го нямаше.
В града, на сянка пред бакалията, седяха мъжете с ръце на колене и си приказваха спокойно и на воля.
На господин Битъринг му се прииска да стреля с пистолет във въздуха.
Какво правите, глупаци такива! — помисли си той. Седите си тук! Не чухте ли новината — ние сме вързани на тази планета. Хайде, размърдайте се! Не сте ли уплашени? Не ви ли е страх? Какво ще правите?
— Здрасти, Хари — поздравиха го всички.
— Вижте — каза им той. — Чухте новината завчера, нали?
Те кимнаха и се разсмяха.
— Естествено. Разбира се, че я чухме, Хари.
— И какво смятате да правите?
— Да правим ли, Хари? Какво можем да направим?
— Да построим ракета, какво!
— Ракета ли, Хари? За да се върнем в онази лудница? Стига, Хари!
— Но вие трябва да се върнете. Забелязахте ли цветчетата на прасковата, лука, тревата?
— Ами да, Хари, като че ли да — рече един от мъжете.
— Не ви ли плашат?
— Като че ли не особено много, Хари.
— Идиоти!
— Стига, Хари.
На Битъринг му се доплака.
— Трябва да ми помогнете. Останем ли тук, всички ще се променим. Въздухът. Не го ли надушвате? Има нещо във въздуха. Може би някакъв марсиански вирус; някакво семе или прашец. Послушайте ме!
Те се взираха в него.
— Сам — обърна се той към един от тях.
— Да, Хари?
— Ще ми помогнеш ли да построя ракета?
— Хари, имам цял куп метал и малко чертежи. Щом искаш да строиш ракета в работилницата ми, добре си дошъл. Ще ти продам целия метал за петстотин долара. Работиш ли сам, би трябвало да си построиш чудна ракета. За около трийсет години.
Всички се разсмяха.
— Не се смейте.
Сам го погледна приветливо.
— Сам — промълви Битъринг. — Очите ти…
— Какво им е на очите ми, Хари?
— Не бяха ли сиви?
— Да ти кажа правичката, не помня.
— Сиви бяха, нали така?
— Защо питаш, Хари?
— Защото сега са жълтеникави.
— Нима, Хари? — небрежно попита Сам.
— И си станал по-висок, по-слаб…
— Може и да си прав, Хари.
— Не би трябвало да имаш жълти очи, Сам.
— Хари, а твоите очи какви са? — попита Сам.
— Моите ли? Сини, разбира се.
— Заповядай, Хари. — Сам му даде джобно огледалце. — Виж се.
Господин Битъринг се поколеба, след което вдигна огледалцето пред лицето си.
В синьото на очите му бяха уловени мънички, едва забележими златни люспици.
— Ех, ти, виж какво направи — рече Сам. — Счупи ми огледалцето.
Хари Битъринг се премести в работилницата и започна да строи ракетата. Мъжете стояха край отворената врата, говореха си тихо и се шегуваха. От време на време му помагаха да вдигне нещо. Но през повечето време просто си стояха и го наблюдаваха с пожълтяващите си очи.
— Време е за вечеря, Хари — казаха му.
Дойде жена му с вечерята в кошница.
— Няма да я докосна — каза той. — Вече ще ям само неща от фризера. Храна от Земята. Нищо от градината.
Жена му стоеше и го гледаше.
— Не можеш да построиш ракета.
— Когато бях на двайсет, работих в работилница. Познавам метала. Почна ли, останалите ще ми помогнат — каза той; разстилаше чертежите, без да поглежда към нея.
— Хари, Хари — безпомощно въздъхна тя.
— Трябва да се махнем оттук, Кора. Трябва!
Нощите бяха изпълнени с вятър, който духаше из пустите тревни морета, покрай малките бели шахматни градчета, лежащи дванайсет хиляди години в плитчините. В селището на земните хора домът на Битъринг се тресеше от усещането за промяна.
Легнал в леглото, господин Битъринг усещаше как костите му се изместват, оформят, как се топят като злато. Жена му, която лежеше до него, бе потъмняла от множеството слънчеви следобеди. Смугла бе и златоока, почти черна от слънцето, и децата бяха като метални в леглата си, а вятърът виеше безнадеждно сред някогашните праскови и лилава трева и отвяваше листенцата на зелените рози.