Страхът не можеше да се спре. Сграбчваше го за гърлото, стискаше сърцето му. Избиваше като влага в подмишници и треперещи длани.
На изток изгря зелена звезда.
Странна дума се отрони от устните на господин Битъринг.
— Иоррт. Иоррт. — Повтори я.
Марсианска дума. Той не знаеше марсиански.
Посред нощ стана и отиде да се обади на Симпсън, археолога.
— Симпсън, какво означава думата иоррт?
— А, та това е старото марсианско име на нашата планета Земя. Защо?
— Просто питам.
Слушалката се изплъзна от пръстите му.
— Ало, ало, ало, ало — продължи да казва тя, а той седеше, вперил поглед в зелената звезда. — Битъринг? Хари, чуваш ли ме?
Дните бяха изпълнени със звън на метал. Изгради скелета на ракетата с не особено ентусиазираната помощ на трима безразлични съграждани. Само за около час капна от умора и се наложи да седне.
— От височината е — разсмя се един от мъжете.
— Храниш ли се, Хари? — попита го друг.
— Храня се — раздразнено рече той.
— От фризера ли?
— Да!
— Отслабваш, Хари.
— Не е вярно!
— И се издължаваш.
— Лъжеш!
След няколко дни жена му го отведе настрана.
— Хари, храната от фризера свърши. Нищо не е останало. Ще се наложи да правя сандвичи с онова, което е отгледано тук.
Той седна тежко.
— Трябва да се храниш — каза тя. — Слаб си.
— Да — призна той.
Взе един сандвич, отвори го, погледна го и хапна мъничко.
— И стига си работил за днес — каза тя. — Почини си. Горещо е. Децата искат да плуват в каналите и да излязат на излет. Моля те, ела с нас.
— Не мога да пилея време. Намираме се в криза!
— Само за един час — заувещава го тя. — Малко плуване ще ти се отрази добре.
Той стана, плувнал в пот.
— Добре, добре. Остави ме на мира. Ще дойда.
— Браво на теб, Хари.
Слънцето печеше, денят бе тих. Сякаш огромен изгарящ поглед се бе вперил в равнината. Вървяха покрай канала — баща, майка и надпреварващи се деца, всички по бански. Спряха и хапнаха сандвичи с месо. Видя как е потъмняла кожата им. Видя жълтите очи на жена си и децата си — очи, които преди не бяха жълти. Побиха го тръпки, но те бързо бяха пометени от вълните приятна жега, когато легна под слънцето. Беше прекалено уморен, за да се страхува.
— Кора, откога са ти жълти очите?
Тя го погледна объркано.
— Винаги са си били такива.
— Не станаха ли от кафяви жълти за последните три месеца?
Тя прехапа устна.
— Не. Защо питаш?
— Няма значение.
Седяха мълчаливо.
— Очите на децата — каза той. — И те са жълти.
— Случва се понякога — с растежа цветът на детските очи се променя.
— Може пък и ние да сме деца. Поне на Марс. Ама че мисъл. — Той се разсмя. — Смятам да поплувам.
Скочиха в канала. Остави се да потъне до дъното и остана да лежи там като голяма златна статуя, обвит в зелена тишина. Наоколо — спокойни дълбини, мир. Усещаше как равномерното бавно течение го носи.
Остана ли тук достатъчно дълго, водата ще разяде плътта и ще оголи костите ми като корали, помисли си той. Ще остане само скелетът ми. И тогава водата ще може да гради върху него — зелени неща, дълбоководни неща, червени неща, жълти неща. Промяна. Промяна. Бавна, дълбока, тиха промяна. Нима същото не става и там горе?
Видя небето през водата. И слънцето бе станало марсианско от атмосферата, времето и пространството.
Там горе има голяма река, помисли си той. Марсианска река, и всички ние лежим дълбоко в нея в нашите къщички — речни камъчета, в потъналите канари, скрити като раковини, а зимата отмива старите ни тела, удължава костите и…
Остави се да бъде издигнат нагоре през меката светлина.
Дан седеше на ръба на канала и го гледаше сериозно.
— Ута — рече той.
— Какво? — попита баща му.
Момчето се усмихна.
— Знаеш. Ута на марсиански означава „татко“.
— Откъде си я научил?
— Не знам. Отнякъде. Ута!
— Какво искаш?
Момчето се поколеба.
— Искам… искам да си сменя името.
— Да го смениш ли?
— Да.
Кора доплува до тях.
— Какво му е на името Дан?
Дан се размърда неудобно.
— Завчера ми викаше Дан, Дан, Дан. А аз дори не те чух. Казах си, това не е моето име. Имам ново име и искам да ме наричат с него.
Господин Битъринг се задържа за стената на канала; тялото му бе изстинало, сърцето му биеше бавно.