— Какво е това ново име?
— Линнл. Не е ли хубаво? Мога ли да го нося? Мога ли? Моля!
Господин Битъринг опря длан до главата си. Помисли си за глупавата ракета, за това как работи сам, как е сам дори сред семейството си. Толкова сам.
— Че защо не? — чу гласа на жена си.
— Да, можеш да го носиш — чу собствения си глас.
— Яааа! — изкрещя момчето. — Аз съм Линнл, Линнл!
Втурна се по поляните, танцуваше и викаше.
Господин Битъринг погледна жена си.
— Защо го направихме?
— Не знам — отвърна тя. — Просто реших, че трябва.
Тръгнаха сред хълмовете. Крачеха по стари мозаечни пътеки, покрай все още работещи фонтани. Пътеките през цялото лято бяха покрити с тънък слой хладка вода. Можеш по цял ден да си ходиш бос, да шляпаш като в поточе, а на краката ти да е прохладно.
Стигнаха до малка изоставена марсианска вила с чудесен изглед към долината. Намираше се на върха на един хълм. Сини мраморни зали, големи стенописи, басейн. Свежа и прохладна в лятната жега. Марсианците не вярвали на големите градове.
— Колко хубаво би било да се преместим тук за през лятото — рече госпожа Битъринг.
— Хайде — каза той. — Връщаме се в града. Има много работа по ракетата.
Но докато работеше вечерта, синята мраморна вила не излизаше от мислите му. Часовете минаваха, а ракетата вече му изглеждаше не чак толкова важна.
Минаваха дни и седмици и ракетата все повече и повече губеше значение. От старата треска нямаше и следа. Плашеше се, че е оставил нещата да текат по такъв начин. Но пък тази жега, въздухът, условията на работа…
Чу мъжете да си говорят тихо край вратата на работилницата.
— Всички заминават. Чухте ли?
— Всички заминават. Точно така.
Битъринг излезе навън.
— Къде заминават? — Видя няколко пикапа да се отдалечават по прашната улица, натоварени с хлапета и мебели.
— Нагоре към вилите — каза мъжът.
— Да, Хари. И аз заминавам. Сам също. Нали, Сам?
— Точно така, Хари. А ти?
— Имам работа тук.
— Работа! Ще си довършиш ракетата през есента, когато е по-хладно.
Битъринг пое дъх.
— Скелетът е готов.
— През есента ще бъде по-добре. — Гласовете им се влачеха мързеливо в жегата.
— Трябва да работя — каза той.
— През есента — казаха те. И думите им звучаха тъй разумно, тъй правилно.
Най-добре през есента, помисли си той. Пък и без това имаше колкото си иска време.
Не! — изкрещя някаква част от него, скрита някъде дълбоко, заключена, задушаваща се. Не! Не!
— През есента — рече той.
— Хайде, Хари — подканиха го всички.
— Да — каза той, усещаше как плътта му се топи в горещия, сякаш течен въздух. — Да, през есента. Тогава отново ще се захвана за работа.
— Имам си вила край канал Тирра — обади се някой.
— Имаш предвид канал Рузвелт, нали?
— Тирра. Старото марсианско име.
— Но на картата…
— Зарежи картата. Вече е Тирра. Аз пък си намерих местенце в Пилланските планини…
— Искаш да кажеш в масива Рокфелер — поправи го Битъринг.
— Искам да кажа в Пилланските планини — каза Сам.
— Да — съгласи се Битъринг, потънал в горещия въздух. — Пилланските планини.
На следващия ден всички товареха пикапа в горещия безветрен следобед.
Лора, Дан и Дейвид носеха пакети. По-точно, Ттил, Линнл и Уерр носеха пакети.
Мебелите бяха изоставени в малката бяла къщичка.
— Изглеждаха чудесно в Бостън — каза майката. — И в тази къща тук. Но горе във вилата? Не. Ще ги използваме, когато се върнем през есента.
Самият Битъринг премълча.
— Имам някои идеи за мебелиране на вилата — обади се след известно време. — Големи, мързеливи мебели.
— Ами енциклопедията ти? Нали ще я вземеш?
Господин Битъринг извърна поглед.
— Ще мина да я взема другата седмица.
Обърнаха се към дъщеря си.
— А твоите нюйоркски рокли?
Момичето ги изгледа с недоумение.
— Та аз не ги искам вече.
Изключиха газта и водата, заключиха вратите и тръгнаха. Таткото надникна в пикапа.
— Я, не взимаме чак толкова много — рече той. — Като се има предвид какво домъкнахме тук, това е само шепа!
Запали двигателя.
Дълго гледа бялата къщичка; изпълни се с желание да се втурне към нея, да й каже сбогом, защото имаше чувството, че тръгва на дълго пътешествие и никога няма да се върне наистина към това, което оставя, и никога вече то няма да му е така близко и разбираемо.
В този миг до тях спря друг пикап.
— Хей, Битъринг! Да тръгваме!
Пикапът пое по древната магистрала извън града. В същата посока се движеха и шейсет други. Градчето се изпълни с безмълвната гъста прах, вдигната от автомобилите. Водите на канала се синееха на слънцето, тихият ветрец едва поклащаше странните дървета.