— Сбогом, град! — каза господин Битъринг.
— Сбогом, сбогом! — махна с ръце семейството.
И повече не се обърнаха назад.
Лятото пресуши каналите. Лятото премина като пламък по поляните. В опустялото земно селище боята на къщите се люпеше и падаше. Гумите, използвани като люлки в задните дворове, висяха неподвижно като спрели махала в жежкия въздух.
Скелетът на ракетата започна да ръждясва в работилницата.
В тихата есен господин Битъринг, много смугъл и много златоок, стоеше на склона на хълма над вилата и гледаше надолу към долината.
— Време е да се връщаме — рече Кора.
— Да, но няма да го правим — тихо отвърна той. — Там вече не е останало нищо.
— Книгите ти — каза тя. — Официалните ти дрехи.
— Твоите лллес и твоите иор уеле рре — каза тя.
— Градът е пуст. Никой не се връща — рече той. — Няма и причина да се връщат. Абсолютно никаква причина.
Дъщеря им шиеше гоблени, синовете свиреха песни на древни флейти и пищялки, а смехът им отекваше в мраморната вила.
Господин Битъринг гледаше към земното селище далеч долу в низината.
— Ама че странни и нелепи къщи строят земните жители.
— Не могат иначе — замислено отвърна жена му. — Ама че грозни хора. Радвам се, че ги няма.
Двамата се спогледаха, стреснати от току-що казаното. После се разсмяха.
— Че къде ли са се дянали? — запита той. Погледна жена си. Беше златна и стройна като дъщеря им. Тя пък гледаше него; и той бе почти толкова млад, колкото най-големия им син.
— Не зная — отвърна тя.
— Ще се върнем в градчето може би догодина или по-догодина, или по-нататък — спокойно каза той. — А сега… сега ми е топло. Какво ще кажеш да поплуваме?
Обърнаха гръб на долината. Хванати за ръце, заслизаха мълчаливо по пътеката от бистра изворна вода.
След пет години от небето падна ракета. Лежеше и пушеше в долината. От нея с викове наизскачаха хора.
— Спечелихме войната на Земята! Дойдохме да ви спасим! Хей!
Но построеното от американците градче с къщички, праскови и театри тънеше в мълчание. В една изоставена работилница откриха ръждясал, зле направен скелет на ракета.
Хората от ракетата претърсиха хълмовете. Капитанът установи щаб в изоставения бар. Лейтенантът се яви да докладва.
— Градът е пуст, но открихме местни жители сред хълмовете, сър. Тъмнокожи. С жълти очи. Марсианци. Много дружелюбни. Поговорихме малко. Много бързо научават английски. Сигурен съм, че отношенията ни ще са съвсем приятелски, сър.
— Тъмнокожи, а? — замислено повтори капитанът. — Колко са?
— Някъде към осемстотин, сър. Живеят в мраморните руини по хълмовете, сър. Високи, здрави. Прекрасни жени.
— Казаха ли къде са мъжете и жените, построили земното селище, лейтенант?
— Нямат ни най-малка представа какво се е случило с градчето и жителите му.
— Странно. Мислите ли, че марсианците са ги избили?
— Изглеждат изненадващо миролюбиви. Най-вероятно е някаква епидемия, сър.
Капитанът огледа помещението, прашните прозорци, сините планини на хоризонта, проблясващите канали, чу тихия вятър. Потръпна. После се окопити и потупа голямата карта, която бе разгърнал на масата.
— Имаме много работа, лейтенант. — Гласът му каканижеше тихо и равномерно, докато слънцето потъваше зад сините хълмове. — Трябва да се строят нови селища. Да се търсят полезни изкопаеми. Да се вземат бактериологични проби. Затрупани сме с работа. А всички стари записи са изгубени. Трябва да съставим отново карти, да дадем имена на планини, реки и тъй нататък. Ще ни е нужно малко въображение. Например тези планини можем да ги наречем планини на Линкълн, канала — канал Вашингтон, хълмовете… можем да ги кръстим на вас, лейтенант. Дипломация. А вие в отговор ще кръстите някое градче на мое име. Да лъснем ябълката. А защо пък долината да не се казва долина на Айнщайн, а ето това… лейтенант, слушате ли ме?
Лейтенантът моментално отмести поглед от тихата мъгла на сините хълмове, които се извисяваха оттатък градчето.
— Какво? О, да, сър!