Колкото повече приближаваха вратите на двореца, толкова по-плътни ставаха тълпите от онези, които не бяха успели да се натъпчат вътре. Паниката тук бе още по-грандиозна. Много народ биваше премазван и осакатяван в суматохата на бягството и се наложи да използват парализаторите, за да си разчистват пътя. Ефектът беше още по-ужасяващ. Всички бяха убедени, че Ят-Зар умъртвява грешниците по пътя си.
За късмет вратите се оказаха достатъчно високи, за да мине през тях божеството, без да се налага да го свалят прекалено ниско до земята. Вътре тълпата се дръпна, отваряйки в двора истинска просека. Достатъчно бе да парализират само няколко души, за да успеят извисяващото се божество и придружаващите го свещеници да се приближат до каменната платформа, където върху трона си бе седнал кралят, а от двете му страни стояха придворните и жреците на Муз-Азин в черните си мантии. Пред тях имаше редица стрелци.
— Хорв, премести Ят-Зар стотина стъпки по-напред и го вдигни петдесет нагоре — нареди Въркън Вал. — По-бързо!
Щом шесторъкият антропоморфичен идол се издигна и се придвижи към гущероподобния си съперник, Въркън Вал извади иглера и го насочи към антуража около трона.
— Къде е проклетият крал? — прогърмя глас — гласът на Странор Слет по миниатюрно радио, което бе свързано с високоговорителя в идола. — Къде е този богохулник и осквернител Курчук?
— Този в червената туника до трона е Ладбург — прошепна Таманд Драв. — А този до него е върховният жрец на Муз-Азин Громдур.
Въркън Вал кимна, без да откъсва очи от групата върху платформата. Громдур, върховният жрец на Муз-Азин, заотстъпва назад, като бъркаше с ръка под туниката си. В същия момент един офицер изрева някаква заповед и чулдунските стрелци измъкнаха стрели от колчаните и ги нагласиха на тетивите. Ултразвуковите парализатори на напредващите паравреми задействаха и наемниците започнаха да се свличат на земята.
— Свалете оръжията, глупаци! — гръмна високоговорителят. — Свалете оръжията или ще ви умъртвя до един! Как дръзвате, окаяни нещастници, да вдигате лъкове срещу Мен?
В първия момент неколцина, а след миг и всички останали отпуснаха или захвърлиха оръжията и се заизмъкваха. Повечето от тези пред самия трон бяха изпопадали. Въркън Вал не отделяше очи от върховния жрец на Муз-Азин, който вдигна ръка и върху нагръдника на Ят-Зар проблесна светкавица и се изви струйка пушек. Боята, която покриваше никела, бе изгорена, но идолът остана невредим. Въркън Вал насочи иглера и облъчи Громдур. Мъжът в черната мантия рухна на земята и бластерът му издрънча върху каменната платформа.
— Това ли е твоят нещастен червей, Муз-Азин? — избоботи гласът. — Къде е сега твоят върховен жрец?
— Хорв, обърни Ят-Зар с лице към Муз-Азин — каза през рамо Въркън Вал и измъкна бластера с лявата си ръка.
Като повечето хора на Първо ниво, той си служеше еднакво добре с двете ръце, макар като всички паравреми инстинктивно да криеше това в извънвремето. Щом извисилият се идол бавно се килна, за да погледне надолу към противника си върху талигата, Въркън Вал насочи бластера и натисна.
От едната страна на идола-крокодил се появи микроскопично петънце и няколко неутрона от атомната структура на камъка, от който беше изваян, се отделиха, превръщайки се във водородни атоми. Целият идол проблесна с оглушителен тътен и изчезна. Ят-Зар се изкикоти злокобно, обърна се с гръб към талигата, която пращеше в пламъци, и отново се насочи към крал Курчук.
— Вдигнете ръце, всички до един! — изкрещя Въркън Вал на езика на Първо ниво и насочи късото дуло на бластера и двете дула на иглера към групичката около трона. — Елате напред, преди да съм ви взривил!
Ладбург вдигна ръце и пристъпи напред. Същото направиха и двама от жреците на Ят-Зар. Няколко паравремеви полицаи моментално ги сграбчиха и ги разоръжиха направо върху платформата. И тримата имаха сигма-лъчеви иглери, а Ладбург бе въоръжен и с бластер.
Крал Курчук стискаше ръчните облегалки на трона, обезумял от ужас. Беше едър плещест мъж с черна брада. При нормални обстоятелства би излъчвал внушителност с позлатената си броня и златната корона. Но сега лицето му бе посивяло и той нервно хапеше долната си устна. Останалите върху платформата изглеждаха още по-зле. Хулгунските благородници се бяха скупчили встрани, сякаш се опитваха да се разграничат едновременно и от краля, и от жреците на Муз-Азин, които се взираха като зашеметени в горящата талига, от която току-що се бе изпарил техният идол. А мъжете, които трябваше да извършат жертвоприносителните мъчения, бяха изпуснали камшиците си от ужас и ломотеха неразбрано.