както святото така и профаното и в това неразпознаване на света идеята на сатирата и иронията се губи, защото шегата става просташки виц, който лесно девалвира и тънката философска ирония става подигравка, която засяга умаи чувството на човека и засегнатият става по-сериозен откогато и да било и търси пътища за отмъщение. Сатирата без злоба и простащина в нея е могъщо оръжие на философа, който е потискан от обстоятелствата да каже открито и ясно идеята на своя гений. Хубавата сатира със своята философска притча смирява, а лошата подигравка озлобява и подигравчията справедливо някога бива наказван от всевиждащата справедливост, която движи Вселената. Същото, което се отнася за хубавия виц, който може да обезсмисли тонове философска книжнана се отнася и за добрата карикатура, чиито творци в гения си схващат същественото като комична ситуация. Вицът и карикатурата са шеговита притча и понеже българинът има голяма любов към притчите, епиграмите, афоризмите и сентенциите, то и вицовете и карикатурите се радват на популярност в България. Ако обаче злобееш поради собствени комплекси или защото някой ти плаща, то рано или късно притчта става глупост, от която никой няма полза. Затова хумористи са обикновено философите, които чрез сентенции се опитват да кажат нещо на слушателя на универсален език, така че колкото се може по-широка аудитория да разбере това послание и заедно с това посланието да си остане стойностно и неподталиво на времето и конюнктурата. Дори това време и конюнктура да са под властта на най-могъщия и силен диктатор, който човешката суета може да измисли. Шегата в години на диктатура е лек за разтерзаните ни души, и чрез шегата се вижда нищожността на репресията и несъстоятелността на грандоманията на властимащите. Така ще стане и днес, стига шегата да носи философска сентенция, а не да бъде злобна карикатура с подла и комерсиална цел за омаскаряване на човека, защото е неудобен или защото е различен от останалите. За съжаление днес смехът е смях в лудница и има болезнени психологически характеристики с оглед анализа на смисъла на шегите, които си правят лансираните шегобийци и шутове в България. Защото окаяното ни положение не е за смях, когато един висшист взима 300 лева, а един битов техник взима 2000 на месец. Смехът в тежки години без да има позитивна философия в него се превръща в смях на лудия, чиято болна психика го кара да създава собствени светове, в които усмивката на лицето е родена от тежък душевен стон, чийто вик за помощ е оставен без последствие от страна на студеното и безсърдечно общество. Ако си рицар и поет днес, ако си истински християнин ти днес полудяваш и може би това цели философията на новото време, но тази лудост не е за смях, а претекст за дълбоко размишление от страна на добрите хора къде отиваме и какво направихме след 1989 година. В публичния смях над българското днес има много тежка психична диагноза, която се отнася както за шегобиеца, така и за неговата аудитория, която в тежкия вопъл на смазания човек вижда смешно нещо, което иначе е неразбрано идеалистично философско отношение към света и затова буди смях у неграмотния с достъп до масмедиите. Ние се смеем на странностите на прехода и на странностите на определени хора без да разбираме, че зад тези странности се крие една дълбока душевна мъка на българина, която не може да бъде изразена другояче, освен със средствата на класическата театрална трагедия. Ние не разбираме колко тежко е положението на съвременния българин, който беше лишен от Бог и национално човешко достойнство цели 50 години. Ние се смеем на българския политик без да съзнаваме колко трагично е било да бъде унищожена нашата елитарна класа след 1944 година. Интересно обаче защо не се шегуваме с онези, които ни докараха до това положение и защо не си правим майтапи с манталитета на онези политолози, социолози и икономисти, които конструираха философията на „прехода“, в чиято бедност ние тънем? Може би защото още страхът е цензура на нашата способност философски да разобличаваме суетата на света чрез стойностни вицове и афоризми? Колкото повече изследвам комунизма в България и анализирам настоящето толкова повече достигам до извода, че острите и смислени политически вицове през тоталитаризма са се създавали от специални чужди центрове, които са водели целенасочена антибългарска пропаганда. Не антикомунистическа, а подчертано антибългарска пропаганда. Пропаганда, в която ние наивно вярвахме и която атакуваше не БКП и нейната идеология, която е родена от философската традиция на Европа, а атакуваше нашето достойнство като народ и силата на държавата. Само с чужда пропаганда чрез хумора от специално създадени и издържани философски центрове мога да си обясня факта, че вицове за демокрацията и пазарната икономика не се измислят в България. През годините на комунизма единственият разрешен от властта философски отдушник беше хуморът и чрез сатирата ние казвахме някои неща на управляващите, с така наречения „езоповски език“, които при липсата на политическа опозиция можеха да бъдат коригирани единствено от силата на сатиричната сентенция. Тази сатирична сентенция липсва изцяло днес. Нещо повече. Властимащите в България и в Европа се дразнят от справедливата шега. А Тодор Живков, който имаше много умни и подготвени съветници събираше вицове за себе си! В това отношение много сме задължени на драматурзите от Сатиричния театър и на покойния Радой Ралин, чието творчество синтезираше народната рецензия на това, което се случваше в България през социализма. Хуморът на Радой беше едновременно философски и общонароден, поради което беше изключително опасен. За Радой обаче имаше свещени неща, които не бива да се омерзяват чрез подигравки. Впрочем в българския традиционен хумор няма злоба и поругание на свещеното. Злобата и поруганието на свещеното дойде отвън, от подигравки и хихикания на онези, за които България и българското винаги са били трън в очите. И това важи и за онези, които днес се отричат от българския национализъм и християнството, защото са станали философски еничари на чужди пропаганди, в които голям дял има и диверсионната за цивилизационното ни съзнание сатира. Нашият роден Хитър Петър е селянин, но има чувство за свещеност и за цивилизационно присъствие в един мултикултурен философски свят. Надлъгването на Хитър Петър с Насредин Ходжа не е селски тарикатлък, а проява на способност да запазиш истината и светостта чрез хумористичен акт въз основа на народната ни мъдрост, която е синтезирала философския опит на Изтока и Запада в хода на развитието на човешката цивилизация. Става дума за сатиричен израз на философската сила на християнството срещу липсата на ученост у друговереца, защото свободата на България от турско робство дойде от превъдходството на европейския научен метод над изостаналата Османска империя. Храбростта на турския войник отстъпи пред силата на европейското оръжие, което е измислено от учените, които са обучени от християнската научна традиция, към която принадлежат и българите. В този смисъл може да се каже на една известна медийна и политическа личност, че японецът измисли каратето, а американеца ядрената бомба, чиято съпоставка в съдбата на Хирошимаи наказаги показва какви са стойностите на човешката цивилизация и за какво трябва да се бори едни истински български политик. Защото наместо да съзадем алтернативна програма на Майкрософт и да вземе огромни ресурси, ние ставаме технически подизпълнители на компютърни фирми, които ни дават трохички за да не правим електронна конкуренция на големите технологични компани. И тук вицът е пълен — ние от инженер Ганев през модерността ставаме прислужника Ганев, на който пак както през комунизма философски и религиозни ментори са чужди учени и мислители. Затова Хитър Петър е бащата на българския философ, който има за задача в бъдеще да конструира националната ни философия в един свят, където социално-икономическата принуда е същата, каквато е била социално-икономическата принуда за сменяне на вярата ни под турско робство. Това е защото душата на народния ни герой е смесица от душата на Дон Кихот и Санчо Панса и затова в нашата традиционна ирония има рицарство. А ние днес не говорим за българския Дон Кихот, защото ако кажем на света, че не измислихме фашизма и комунизма, нито сме свикнали да продаваме светостта си за лъскави играчки, то тогава светът може да се ядоса, че един малък и изстрадал народ е по-достоен от световните пари, които са натрупани нечестно според християнската нормативна етика. Днес се смеем на силовите фигури в нашия живот, част от които междувпрочем са световни и европейски шампиони по силови спортове, чиито успехи будят завист у големите нации, но ми е интересно защо все пак думи като афера, гешефт, далавера и корупция не са от традиционен български семантичен произход? Защо не вземем да осмеем тъпотията на света, на която плащаме данък като се интересуваме от това татуиран ли е задника на Брад Пит или не, наместо да се интересуваме как преживява българския учител и лекар, който влезе в международна социално-икономическа конюнктура по решението на чужди сили, а не по желанието на българския народ? Защо се подиграваме на бедния и честен лекар, който се грижи преко сили за нашето здраве, за