Внезапно обаче той застина и притисна бинокъла към очите си. Свали бинокъла, почисти окулярите и го вдигна пак, мърморейки нещо под носа си. После се обърна към първия офицер и рече:
— Погледни натам. На два часа. Кажи ми виждаш ли нещо необичайно.
Боби Джо Бътлър бе талантлив млад офицер, родом от Начез, Мисури. Той не криеше амбицията си някога да командва кораб като този. Може би дори същия този кораб. Бътлър погледна в посоката, която сочеше капитанът.
Не видя нищо необичайно – сивкавата набраздена вода стигаше чак до мъгливия хоризонт. Ала после зърна нещо – на около километър и половина от тях се виждаше ивица бяла пяна, поне два пъти по-висока от грамадните вълни. Гребенът растеше все повече и повече, сякаш набираше сили от вълните наоколо.
— Изглежда много голяма и идва към нас – провлачи с мисисипския си акцент Бътлър.
— Колко висока ти се струва?
Мъжът присви очи.
— Досега бяха около десетметрови… Тази изглежда двойно по-висока. Еха! Виждал ли си някога подобно нещо?
— Никога! През целия си живот!
Капитанът знаеше, че корабът му ще устои, ако го обърне с носа към вълната, за да намали площта на удара. Той нареди на кормчията да програмира навигационния модул така, че корабът да застане срещу вълната. После взе микрофона и натисна едно копче, за да се свърже с всички високоговорители на кораба.
— Внимание! Говори капитанът! Вълна-великан се готви да удари кораба. Застанете по-далеч от необезопасени предмети и се дръжте здраво. Ударът ще е силен. Повтарям! Ударът ще е силен!
За всеки случай той заповяда на радиста да пусне сигнал за помощ. Винаги можеха да го отзоват, ако всичко мине нормално.
Зеленикавата, набраздена от бяла пяна вълна бе на около половин километър от кораба.
— Гледайте, гледайте! – посочи Бътлър към поредица ярки проблясвания по небето. – Светкавици?
— Може би. Повече ме тревожи обаче проклетото море!
Профилът на вълната не приличаше на нищо, което капитанът бе виждал досега. За разлика от повечето вълни, които се подвиваха в превала си, тази оставаше почти вертикална, като движеща се стена.
Капитанът имаше чувството, че с него се случва нещо странно, сякаш бе излязъл от тялото си. Част от него наблюдаваше вълната безразлично, като учен, удивен от размерите й, а друга част стоеше безпомощно вцепенена от заплашителната й мощ.
— Продължава да расте! – рече Бътлър, в гласът му се прокрадваше едновременно възхищение и страх.
Капитанът кимна. Струваше му се, че вълната е почти трийсет метра висока, три пъти повече отпреди няколко минути. Лицето му пребледня. Непоклатимата му увереност започна да се пропуква. Кораб с размерите на „Красавицата“ не можеше да се обърне мигновено, а и все още се намираше под ъгъл спрямо настъпващото море, когато гигантската вълна се надигна сякаш беше нещо живо.
Капитанът се приготви за зашеметяващия удар, но нищо не можеше да го подготви за това, което последва. Вълната отвори падина, достатъчно голяма, за да погълне кораба цял.
Капитанът се втренчи в бездната.
„Като края на света.“ помисли си той.
Корабът влезе в падината с носа напред, приплъзвайки се по една от водните стени. Капитанът политна и падна върху преградата на мостика.
Вместо да удари отпред, вълната се стовари отстрани на кораба и го потопи под хиляди тонове вода.
Прозорците на мостика се счупиха под натиска и сякаш целият Атлантически океан се изля в него. Капитанът и останалите бяха отнесени със силата на десетки пожарникарски маркучи. На мостика се възцари хаос от преплетени тела и предмети. Навсякъде се разлетяха книги, моливи и възглавнички от столовете.
Част от водата се оттече през прозорците и капитанът се добра до контролния панел. Всички екрани тъмнееха.
Корабът бе изгубил радара си, жироскопичните компаси и радиовръзката… Всички уреди бяха дали накъсо. Двигателите мълчаха, а рулят бе безполезен.
Капитанът погледна през един от прозорците, за да прецени щетите. Носът бе разбит, и корабът бе наклонен на една страна. Може би корпусът бе пробит. Спасителните лодки от предната палуба бяха отнесени. Корабът се клатушкаше като пиян хипопотам.
Огромната вълна бе кипнала морето край себе си като оратор – побесняла тълпа. По предната палуба се изливаха вълна след вълна. Нешо повече, без двигателите си корабът плаваше напреки на вълните – най-лошата възможна позиция. Така корпусът бе открит за яростта на морето и можеше лесно да получи пробойна.