Выбрать главу

Капитанът се опита да не губи присъствие на духа. Първо „Южна красавица“ можеше да оцелее, дори ако се наводнят част от отделенията му. Второ, все някой трябва да е чул сигнала за помощ, а корабът можеше да плава с дни, ако се наложи, докато ги открият.

– Капитане… – гласът на първия офицер секна размишленията на Бомонт.

Той обърна глава към счупения прозорец и прикова невярващ поглед в повърхността на водата, следвайки пръста на Бътлър. Разтрепери се и по гърба му премина тръпка на смъртен страх.

Втора хоризонтална ивица пяна се надигаше на по-малко от половин километър от тях.

Първият самолет пристигна два часа по-късно. Закръжи над морето, а скоро към него се присъединиха още няколко. Пристигнаха и няколко кораба, отклонени от обичайните си маршрути. Съдовете се отдалечиха на по пет километра един от друг и зашариха наоколо, като че търсеха изгубено в гората дете. Дни наред търсиха, но не откриха нищо.

„Южна красавица“, един от най-модерните товарни кораби в света, бе изчезнал безследно.

2

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Каякът летеше по сапфирените води на пролива Пюджит като пусната от лък стрела. Широкоплещестият мъж, който го управляваше, сякаш се бе слял с него и движеше веслото с удивителна лекота и плавност. От­мерените движения на мускулестите му ръце съвърше­но контролираха скоростта на лодката.

По обветреното и загоряло от слънцето лице на мъжа блещукаха капчици пот. Пронизващите му светлосини очи с цвят на спокойно тропическо море се плъзнаха по широкия пролив, по скритите от мъгла острови Сан Хуан и по заснежените върхове на Олимпийските пла­нини в далечината. Кърт Остин вдиша дълбоко соления въздух и се усмихна широко. Хубаво беше у дома!

Работата на Остин като ръководител на екипа за спе­циални операции към Националната агенция за морско и подводно дело непрестанно го водеше из най-отдалечените кътчета на света. Ала с каквито и красоти да се срещаше, най му допадаха морето и сладководните води край Сиатъл, където бе роден. Проливът Пюджит му бе познат и привичен като дългогодишно гадже. Бе започнал да плава по него кажи-речи откакто проходи, а от десетгодишен участваше в състезания. Голямата му любов бяха състезателните лодки. Притежаваше четири подобни красавици – осемтонен катамаран, способен да развие над сто километра в час, малък хидроплан, седем метрова яхта и скул, с който обичаше да гребе рано сутрин по река Потомак.

А правеният по поръчка каяк „Гилмо“ бе последната добавка към малката му флотилия. Купи го от Сиатъл при едно от посещенията си там. Харесваше конструк­цията му от естествено дърво и елегантната линия, за­имствана от лодките на алеутите*.

[* Местното население на Алеутските острови край Аляска и Камчатка. Б.авт.]

Остин така бе завладян от любимите гледки и аро­мати, че почти забрави, че не е сам. Хвърли бърз пог­лед през рамо. Флотилия от петдесет каяка го следва­ше зад опънатата дантела на дирята му. В тежките дву­местни каяци от стъклопласт имаше по един родител и едно дете. Каяците бяха безопасни и стабилни, но не можеха да се сравняват с този на Остин по бързина и маневреност. Той свали бейзболната шапка с надпис „НАМПД“ и я размаха, за да насърчи останалите. Ле­кият бриз разроши преждевременно посивяващият му платиненорус перчем.

Остин с радост прие предложението на баща си, заможен собственик на международна компания за издирване и изваждане на потънали съдове, да поведе ежегодното благотворително състезание с каяци. Шест години Остин бе работил в компанията на си. После го привлякоха в един почти неизвестен проект на ЦРУ, специализиращ в подводно наблюдение. След края на Студената война ЦРУ закри отдела. Тогава адмирал Джеймс Сандекър, който все още не беше станал вицепрезидент на САЩ, а ръководеше НАМПД радост взе Остин в агенцията.

Кърт загреба към две лодки на около половин километър напред, закотвени на трийсетина метра една от друга. Там се намираха официалните лица и журналис­тите. Между лодките бе опънат огромен червено-бял транспарант, на който пишеше „ФИНАЛ“. Зад финалната лента ги чакаха шлеп и ферибот. На шлепа щяха да натоварят каяците, а участниците щяха да обядват на ферибота. Бащата на Остин наблюдаваше надпреварата от петнайсетметровата си ослепително бяла моторница „Бяла светкавица“.

Остин вече беше готов за спринт на финалните мет­ри, когато с крайчеца на окото си регистрира някакво проблясване. Обърна се надясно и видя дълга, закри­вена перка, устремена към него. След нея се подадоха поне още двайсет.