Капитанът се опита да не губи присъствие на духа. Първо „Южна красавица“ можеше да оцелее, дори ако се наводнят част от отделенията му. Второ, все някой трябва да е чул сигнала за помощ, а корабът можеше да плава с дни, ако се наложи, докато ги открият.
– Капитане… – гласът на първия офицер секна размишленията на Бомонт.
Той обърна глава към счупения прозорец и прикова невярващ поглед в повърхността на водата, следвайки пръста на Бътлър. Разтрепери се и по гърба му премина тръпка на смъртен страх.
Втора хоризонтална ивица пяна се надигаше на по-малко от половин километър от тях.
Първият самолет пристигна два часа по-късно. Закръжи над морето, а скоро към него се присъединиха още няколко. Пристигнаха и няколко кораба, отклонени от обичайните си маршрути. Съдовете се отдалечиха на по пет километра един от друг и зашариха наоколо, като че търсеха изгубено в гората дете. Дни наред търсиха, но не откриха нищо.
„Южна красавица“, един от най-модерните товарни кораби в света, бе изчезнал безследно.
2
СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН
Каякът летеше по сапфирените води на пролива Пюджит като пусната от лък стрела. Широкоплещестият мъж, който го управляваше, сякаш се бе слял с него и движеше веслото с удивителна лекота и плавност. Отмерените движения на мускулестите му ръце съвършено контролираха скоростта на лодката.
По обветреното и загоряло от слънцето лице на мъжа блещукаха капчици пот. Пронизващите му светлосини очи с цвят на спокойно тропическо море се плъзнаха по широкия пролив, по скритите от мъгла острови Сан Хуан и по заснежените върхове на Олимпийските планини в далечината. Кърт Остин вдиша дълбоко соления въздух и се усмихна широко. Хубаво беше у дома!
Работата на Остин като ръководител на екипа за специални операции към Националната агенция за морско и подводно дело непрестанно го водеше из най-отдалечените кътчета на света. Ала с каквито и красоти да се срещаше, най му допадаха морето и сладководните води край Сиатъл, където бе роден. Проливът Пюджит му бе познат и привичен като дългогодишно гадже. Бе започнал да плава по него кажи-речи откакто проходи, а от десетгодишен участваше в състезания. Голямата му любов бяха състезателните лодки. Притежаваше четири подобни красавици – осемтонен катамаран, способен да развие над сто километра в час, малък хидроплан, седем метрова яхта и скул, с който обичаше да гребе рано сутрин по река Потомак.
А правеният по поръчка каяк „Гилмо“ бе последната добавка към малката му флотилия. Купи го от Сиатъл при едно от посещенията си там. Харесваше конструкцията му от естествено дърво и елегантната линия, заимствана от лодките на алеутите*.
[* Местното население на Алеутските острови край Аляска и Камчатка. Б.авт.]
Остин така бе завладян от любимите гледки и аромати, че почти забрави, че не е сам. Хвърли бърз поглед през рамо. Флотилия от петдесет каяка го следваше зад опънатата дантела на дирята му. В тежките двуместни каяци от стъклопласт имаше по един родител и едно дете. Каяците бяха безопасни и стабилни, но не можеха да се сравняват с този на Остин по бързина и маневреност. Той свали бейзболната шапка с надпис „НАМПД“ и я размаха, за да насърчи останалите. Лекият бриз разроши преждевременно посивяващият му платиненорус перчем.
Остин с радост прие предложението на баща си, заможен собственик на международна компания за издирване и изваждане на потънали съдове, да поведе ежегодното благотворително състезание с каяци. Шест години Остин бе работил в компанията на си. После го привлякоха в един почти неизвестен проект на ЦРУ, специализиращ в подводно наблюдение. След края на Студената война ЦРУ закри отдела. Тогава адмирал Джеймс Сандекър, който все още не беше станал вицепрезидент на САЩ, а ръководеше НАМПД радост взе Остин в агенцията.
Кърт загреба към две лодки на около половин километър напред, закотвени на трийсетина метра една от друга. Там се намираха официалните лица и журналистите. Между лодките бе опънат огромен червено-бял транспарант, на който пишеше „ФИНАЛ“. Зад финалната лента ги чакаха шлеп и ферибот. На шлепа щяха да натоварят каяците, а участниците щяха да обядват на ферибота. Бащата на Остин наблюдаваше надпреварата от петнайсетметровата си ослепително бяла моторница „Бяла светкавица“.
Остин вече беше готов за спринт на финалните метри, когато с крайчеца на окото си регистрира някакво проблясване. Обърна се надясно и видя дълга, закривена перка, устремена към него. След нея се подадоха поне още двайсет.