— Имаме много работа.
Тя кимна. Хванати подръка, двамата се насочиха към огромния самолет.
Докато екипът на Остин се надпреварваше бясно с времето, Трис Маргрейв не изпитваше никакви съмнения в успеха. Съмненията бяха чужди на природата му.
„Полярно приключение“ пореше водите на Южния Атлантик, а Маргрейв седеше в удобния си ергономичен стол зад контролния пулт в предната наблюдателница. Дългите му пръсти обхождаха приборите подобна на ръце на органист в катедрала. Беше стартирал генераторите още щом отплаваха. Всеки генератор се виждаше като червен символ и число на компютърния монитор – все още бяха с ниско ниво на активност.
Червени линии свързваха генераторите с едно конусовидно изображение в зелено, с изключение на върха му, което означаваше, че съвсем малко енергия се акумулира в огромната намотка дълбоко в трюма. Маргрейв сравняваше работата им в момента с двигател на празни обороти.
На друг екран се виждаше изображение на планетата, разделено на слоеве. Специални сензори по корпуса на кораба щяха да засекат колко дълбоко е пробило лъчението и да проследят верижната реакция.
Гант пък разговаряше с шефа на охраната на кораба на една от палубите. С крайния си перфекционизъм, искаше да е сигурен, че Маргрейв ще бъде елиминиран от картинката, щом престане да има нужда от него.
След като свърши с разговора, той отиде в командния център при Маргрейв.
— Скоро ли? – попита, щом влезе.
Маргрейв погледна към джипиеса.
— Сутринта ще сме точно над целта. Ще ни трябват още няколко часа, за да позиционираме кораба и ще включим намотката. Морето е спокойно, тъй че вероятно няма да се забавим.
Гант отиде при бара и наля шампанско в две високи чаши. Подаде едната на Маргрейв.
— Време е за наздравица.
— За крушението на „елита“! – каза Маргрейв. – За новия свят!
Гант вдигна своята чаша.
— И за новия световен ред!
41
Дзавала излезе от пилотската кабина на самолета и отиде в малкия пасажерски отсек, където Остин работеше на лаптопа си. Джо се хилеше все едно беше чул страхотен виц.
— Пилотите са странни хора – поклати глава той – Ще са доволни, ако им кажеш накъде да летят.
— Скоро ще имам точната позиция. Засега им кажи да се насочат към центъра на Южния Атлантик.
— Е, това доста стеснява района… – подкачи го Джо.
— Ето там някъде трябва да сме – посочи Остин. – Това е диаграма на НАСА. А това петно, което се простира от Бразилия до Южна Африка, е теренът ни: Южноатлантическата аномалия – натисна един клавиш и увеличи образа, докато се показаха струпани един върху друг квадрати. Това пък са места с най-слаба магнитосфера.
— Логично място за началото на полярно изместване – кимна Дзавала.
— И да, и не. Ето къде мисля, че трябва да отидем – посочи една точка на екрана. – Тук земната кора е най-тънка и проникването на лъчението ще е най-дълбоко.
Дзавала изпухтя.
— Това са няколкостотин квадратни километра най-малко… Твърде голяма площ за покриване.
— Е, все пак е някакво начало.
Остин наостри слух. Откъм товарния отсек се чуваше жужене. След миг се показаха Карла и Барет. Златната й коса бе на фитили, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Барет целият беше омазан със смазка. Остин си помисли, че дори в този вид Карла може да засрами и най-разглезената моделка. Тя вдигна високо отвертката, която държеше в ръка, подобно на Статуята на свободата.
— Татадааам! Време е за фанфари и барабани. Готови сме!
— Генераторите работят потвърди Барет.
Той беше свързал последния кабел преди по-малко от час и самолетът излетя минути след това. Алън Хибет ги гледаше от земята с тъжна физиономия. Искаше и той да отиде с тях, но Остин му каза, че трябва и на земята да остане някой, който познава мисията добре. За всеки случай.
Жуженето се засили. Карла прие поздравленията, после се изтегна на няколко празни седалки и заспа почти мигновено. Остин взе отвертката от ръката й и я сложи на съседната седалка.
— Мерси! – каза и Барет. – А сега ме извинете и последва примера на Карла.
Остин отбеляза координатите на компютъра си, а после отиде да ги даде на пилотите. Попита за колко време ще стигнат. Отговориха му, че за около два часа. Остин се загледа през прозореца към облаците, меки като памук, които се разстилаха, докъдето погледът стигаше.
Всички пилоти бяха доброволци и бяха наясно, че са на опасна мисия. Навигаторът започна да прави летателния план, а Остин и Дзавала се върнаха в пасажерския отсек.