Остин намали скоростта на лодката и се насочи към подаващите се над повърхността глави на деца и възрастни, пръснати между сърповидните перки на косатките. „Бялата светкавица“ също бе стигнала до няколко от преобърнатите каяци. Хаосът бе станал толкова неуправляем, че Остин Старши не можеше да помогне с нищо. Една от най-големите перки се носеше към мъж, стиснал в прегръдките дъщеря си. Остин нямаше как да стигне до тях навреме, защото трябваше да мине през останалите каякисти.
— Имате ли харпун на борда? – обърна се той към собственика на яхтата.
Плешивият мъж, който се суетеше нервно пред един пулт, свързан към рамката, поклати отрицателно глава.
— Но няма проблем! Виж! – посочи той купчината преобърнати каяци.
Голямата перка бе спряла и се заклатушка на място само на метър-два от мъжа и момичето. След малко се обърна и се отдалечи от потрошените каяци и злополучните им собственици.
Останалите перки сториха същото. Мъжкарят, който разби каяка на Остин, подскочи игриво. След броени минути китовете се скриха от погледа им.
Едно момченце се бе отдалечило от баща си и главата му ту потъваше, ту се показваше над водата. Спасителната му жилетка явно не бе сложена както трябва. Остин стъпи на планшира и се изстреля във водата. Стигна до момчето, точно преди то да се скрие изцяло под водата,
Остин заплава на място, като придържаше главата на малчугана над повърхността. Само след няколко секунди „Бялата светкавица“ спусна надуваемите си спасителни салове във водата и започна да събира попадналите във водата хора. Остин подаде момчето на спасителите и се огледа. Плешивият и лодката му бяха изчезнали.
Кърт Остин Старши бе огледален образ на сина си. Вярно е, че широките му плещи се бяха поизгърбили, но той със сигурност все още беше способен да мине през стена. Гъстата му платинено-сребриста коса бе по-къса от тази на сина му. Макар и прехвърлил седемдесетте, Остин Старши поддържаше отлична форма с упражнения и правилно хранене. За един ден той спокойно можеше да свърши толкова работа, колкото мъже, наполовина на възрастта му, биха свършили за два. Лицето му бе потъмняло от морския бриз и слънцето, а под бронзовия му загар личаха фини като паяжина бръчки. Синьо-зелените му очи можеха да горят с лъвска свирепост, но подобно на сина си, той гледаше на света най-често мило и с лека усмивка.
Баща и син Остин седяха на плюшените столове в пищната каюткомпания на „Бялата светкавица“ и държаха възголеми чаши с „Джак Даниелс“. Кърт бе облякъл един от костюмите на баща си. Водите на Пюджит приличаха на вана, пълна с лед, и сега алкохолът изпълваше с приятна топлина премръзналите му крайниците.
Мебелите в каюткомпанията бяха тапицирани с кожа и обковани с месинг, а по стените на помещението имаше снимки от мачове по поло и конни надбягвания. Кърт се чувстваше като в един от онези нафукани клубове в Англия, където някой член можеше да умре в натруфения си стол и никой да не забележи с дни. Твърдият нрав на баща му бе доста далеч на английското джентълменство и Кърт предполагаше, че тази атмосфера е предназначена да оглажда острите ръбове, с които бе известен баща му, резултат от упоритата борба, издигнала го до върха в безмилостния му бизнес.
Възрастният мъж напълни отново чашите и предложи на Кърт кубинска пура „Кохиба лансерос“. Кърт отклони предложението с вежлив жест. Остин Старши запали и издиша лилавеникав дим, който образува облаче край главата му.
— Какво, по дяволите, стана днес?
В главата на Кърт все още цареше хаос. Той посегна към кутията с пури и докато изпълняваше мъжкия ритуал по запалването, подреди мислите си. Отпи от чашата и описа на баща си случилото се.
— Ненормална работа! – възкликна накрая Кърт Старши. – По дяволите! Тези китове никога никого не са наранявали. Знаеш това. Още като малък си плавал из пролива. Някога да си чувал за подобно нещо?
— Не – отвърна Кърт. – Косатките обичат човешка компания. И това винаги ме е озадачавало.
Баща му се разсмя гръмогласно.
— Няма нищо загадъчно. Умни са и знаят, че сме корави хищници като тях.
— Само че за разлика от нас, те убиват най-вече, за да се хранят.
— Добре казано – Остин Старши стана, за да налее по още едно питие, но Кърт махна с ръка. Знаеше, че няма смисъл да се надпива с баща си.