След миг се чу гласът на Джо:
— Приборите отново са на линия.
Остин отиде при контролния пулт. Боеше се статичното електричество, предизвикало драматичните сияния, да не е изгорило електрическата мрежа. За негово облекчение всичко бе наред.
Карла бе забелязала промяната в светлините през прозореца и се взря по-внимателно, притиснала нос и стъклото. Направи знак на останалите също да се приближат. Остин видя, че са преминали облачната покривка и през парцаливите облаци се вижда син океан. Блясък над главите им привлече вниманието му. Вместо долната част на облаците, виждаше сияние вихри от бяло, синьо и мораво – ярък балдахин, опънат над тях. Самият небосвод сякаш гореше, а стотици мълнии трещяха едновременно.
Самолетът бе оцелял, преминавайки електрическата бариера, но още не бяха в безопасност. Макар аномалията да отслабваше, колкото повече слизаха под облаците, толкова повече ги блъскаше разтърсваща турбуленция. Отвсякъде ги люшкаха мощни ветрове. Въпреки огромните си размери, самолетът се клатушкаше като хвърчило, подхванато от бриз.
Страничните ветрове бяха само прелюдия. Последваха насрещни, които удряха самолета като боксьор на въжетата. Товарният отсек бумтеше, а самолетът се тресеше така, все едно минаваше през огромни дупки в асфалта. Точно когато им се струваше, че поредният удар ще разкъса обшивката, поривите отслабнаха и намаляха, а накрая спряха.
— Добре ли сте? – надникна Джо от пилотската кабина,
— Добре сме, но ще ни трябват нови амортисьори.
— На мен пък нови зъби.
— Кажи на пилота, че добре се справи. Крилете на място ли са още?
— Каза „мерси“, а и на кого му трябват криле?
— Много успокояващо. Виждаш ли кораба?
— Още не. Все още има облаци.
След кратка пауза Джо пак се обади, а вълнението личеше в гласа му.
— Погледни отляво, Кърт, на около девет часа.
Лайнерът беше почти под тях. Приличаше на играчка сред океанската шир. Нямаше диря, което потвърждаваше подозрението на Остин, че електромагнитното нападение бе започнало.
Вълни на концентрични кръгове се отдалечаваха от кораба. Нямаше как да прецени колко са големи, но щом пенестите им гребени се виждаха от тази височина, значи бяха чудовищни.
По вътрешната уредба Остин помоли пилота да изравни самолета на три хиляди метра и да закръжи, слизайки с триста метра на всяко кръгче. После се обърна към Барет, който седеше пред контролния пулт, и го предупреди да се подготви. Ученият кимна и увеличи мощността на генераторите. Надигна се жужене като от хиляда кошера.
Нещо гореше. По-надолу в отсека от един генератор се вдигаше виолетов пушек и хвърчаха искри. Кърт извика на Барет да изключи мощността и се втурна натам заедно с Карла.
Барет вече беше видял предупреждението на пулта и дръпна ръчката. Причината за искрите бе единият от кабелите, свързан с генератора. Беше се охлабил по време на турбуленцията.
Кърт прегледа кабела и бързо го свърза отново. Извика на Барет да опита отново. Пчелите отново зажужаха толкова силно, че заглушиха рева на двигателите. Карла отиде при Барет, а Кърт застана до вътрешната уредба, за да поддържа връзка с пилотската кабина.
— Как ви се струва? – попита той.
Барет огледа пулта и се усмихна.
— Всичко е наред!
Остин вдигна палци и се обърна към Джо.
— На каква височина сме?
— Два километра и четиристотин метра.
— Добре. Слезте наполовина и минете директно над кораба. Кажи ми, като наближим целта.
— Разбрано, сър!
Като слизаха надолу, пилотът трябваше да се справи с още турбуленция и майсторски върна самолета в хоризонтално положение. Дзавала даде знак, че приближават.
Остин викна на Барет да включи предавателя. Спайдър се поколеба с ръка на ръчката и за миг Остин реши, че не го е чул. Тогава Барет отстъпи мястото си на Карла.
— Това е в чест на дядо ти.
Карла се усмихна широко и натисна ръчката. В антената се вля мощност и се превърна в електромагнитни пулсации.
Остин нямаше опит в подобни операции, затова насищаше определен периметър с електромагнитни пулсации така, както търсач на подводници насища океана с дълбоководни разряди.
Миг по-късно вече бяха преминали над кораба. Остин нареди на пилота да повтори маневрата от другата страна. Боингът не бе строен за подобни заходи и сякаш завиваше до безкрай, преди да се насочи отново към целта.