Рижият легионер отвори пратката. Беше дивиди. Сви рамене и го пусна. След няколко секунди се показа Гант.
„…искам да се отървем от „Легиона на Луцифер“.
— И как да го направим?“
Невъзможно! Беше разговорът му с Гант след лова на лисици.
„— Отиди до острова на Маргрейв в Мейн, кажи им, че имаш подарък за тях, кажи, че е от него. Прати ги по дяволите, където им е мястото, с чаша пенливо.“
Всички в стаята гледаха Дойл.
— Не е каквото си мислите – каза той с най-чаровната си ирландска усмивка.
Но нямаше никакъв шанс. Бе обречен от мига, в който взе диска. Никога нямаше да разбере, че е дошъл от Барет, а не Гант. А бръмбарът под масата в градината си бе свършил добре работата.
Дойл се опита да изтича до вратата, но един от легионерите го препъна. Дойл стана и посегна към кобура на глезена си, но го събориха по гръб на пода и му взеха оръжието. Взираше се към кръг от сатанински лица над себе си.
Не можеше да разбере – легионерите знаеха, че ги е отровил, но се усмихваха. Никога нямаше да разбере, че възможността да убиеш някого за тях бе по-важна от всички други емоции, дори от страха от смъртта.
Отвориха ножовете си.
ЕПИЛОГ
НА ТРИСТА КИЛОМЕТРА ИЗТОЧНО от Норфък, Вирджиния, изследователските кораби „Питър Трокмортън“ на НАМПД и „Бенджамин Франклин на НУОАИ пореха наперено равното зелено море като модерни. Носовете им цепеха водата, а палубите бяха мокри от летяща пяна. Но в смътно осветената контролна зала на Трокмортън“ настроението не беше много радостно. Барет седеше, приковал поглед към картата на света. Въпреки, че в залата имаше климатик, по татуираната му глава беше избила пот.
Джо Дзавала, Алън Хибет и Джери Адлър, експертът по вълните, когото Джо и Кърт бяха срещнали на „Трокмортън“, наблюдаваха летящите по клавиатурата пръсти на Барет. С тях бяха и неколцина от на кораба.
Барет спря и потърка очи, сякаш признаваше поражението си. После продължи като концертен пианист. По световните океани се появиха мигащи червени точици. Той се облегна назад с широка усмивка.
— Господа – рече той високопарно, – успях ме!
В залата гръмнаха аплодисменти.
— Невероятно! – възкликна доктор Адлър. – Не мога да повярвам колко много огнища на вълни-великани яма.
Барет натисна с мишката върху една от точките. Показаха се данни за състоянието на морето и климата там. Най-важната информация обаче беше оценката на риска, сочеща възможността за огромна вълна и размерите й.
Това предизвика още аплодисменти.
Дзавала се обади на „Бен Франклин”. Там Гамей и Пол чакаха обаждането в подобна контролна зала
— Кажи на Пол, че орелът кацна – рече Дзавала. – Подробности по-късно.
Затвори и отиде до един ъгъл, където бе оставил една раница. Извади оттам две бутилки текила и пакет хартиени чашки. Наля на всички и вдигна чашката си.
— За Ласло Ковач!
И за Спайдър Барет! – Присъедини се Хибет. – Спайдър превърна една унищожителна сила в сила за добро. Работата му ще спаси животите на стотици, може би на хиляди моряци.
Пред дни, докато самолетът се отдалечаваше от Южноатлантическата аномалия, и след като видя неконтролируемата отприщена мощ на електромагнитните лъчения. Барет бе започна да мисли. Искаше да използва теоремите на Ковач за нещо добро. Когато кацнаха във Вашингтон, той се скри за няколко дни, после неочаквано се появи в щаба на НАМПД и сподели идеите си с Алън Хибет.
Предложението му спираше дъха с размаха и въображението си, но бе впечатляващо просто. Искаше да използва отслабени разновидности на електромагнитните вълни на Ковач, за да засича аномалии под морското дъно, за които се считаше, че причиняват смущенията. Всеки плавателен съд с определени размери щеше да получи по един сензор на Ковач, монтиран на носа. Секторите щяха да предават информация непрестанно, а тя да се събира от сателити и да се съставят глобални електромагнитни карти.
Оттам щяха да пускат данните в компютри, да ги анализират и да ги излъчват обратно като предупреждения за рискови зони на гигантски вълни. След това корабите щяха да си начертават курс покрай тях. Решиха да направят тестове в близост до вълните, потопили „Южна красавица“. Поради интереса си към океанските завихряния НУОАИ получи предложение да участва, а оттам и Пол и Гамей.
Двата кораба се срещнаха на мястото на потъването. Хвърлиха венец във водата в памет на екипажа, а после се заеха за работа. Последваха няколко дни експерименти. Имаше няколко засечки, които бързо отстраниха. Сега, след категоричния успех, настроението в контролната зала бе на границата на кипенето, особено след няколко шота текила.