— Защо под земята?
— По обичайните причини – отбрана, промени в климата… Пренасяли са товари с мамутите, така са можели да местят огромните кристални блокове.
— А какво се е случило с обитателите?
— Промените в климата може да са отнели възможността им да отглеждат храна. Полярното изместване може да е предизвикало наводнение или земетресение, причинили частичното срутване на покрива. Затова гърлото на вулкана има странна форма. Онзи път нагоре по планината показва, че обичайният вход може да е бил блокиран.
— А разбрахте ли защо са оцелели мамутите?
— Чисто и просто адаптация. С по-малко храна са станали по-малки. Като че ли могат да хибернират в най-студените месеци.
— Ами обитателите? Кои са били?
— Загадка. Ще ни трябват десетилетия да разберем кои са били и какво се е случило с тях.
— А как я карат малките косматковци?
— Мамутите ли? Добре. Изглеждат доволни в огражденията си, стига да ги храним. Мария Арбатова отговаря за тях. Най-трудно ще е да ги пазим от външния свят. Пресата се навърта често и се опитваме да ги ограничим.
Остин огледа острова.
Надявам се това място да оцелее въпреки любопитството ни.
— Мисля, че ще оцелее. Тези проучвания са по-чисто научни от опитите да се клонира мамут.
— И какво следва?
— Ще прекарам няколко седмици тук, после обратно при чичо Карл в Монтана. Следващият месец ще държа реч във Вашингтон, в Смитсониън.
— Добри новини. Когато стигнеш, искаш ли да излезем за коктейл, вечеря или каквото ти искаш?
Сивите и очи го изгледаха над чашата.
— И особено каквото аз искам!
— Тогава се разбрахме. Мисля, че е време да вдигнем наздравица. Първо дамите.
Замисли се само за миг.
— За чичо Карл! Ако не беше спасил дядо ми, нищо от това нямаше де е възможно.
— Ще пия за това. Без чичо Карл и ти не би била възможна.
Карла го дари с усмивка, изпълнена с обещание. После и двамата вдигнаха наздравица сред арктическия сумрак.
Макар смъртта често да го спохождаше, Шрьодер не помнеше кога за последно бе ходил на погребение. Искаше да погребе Шатски както подобава. Малкият дакел, убит от двамата наемници на Гант, му бе чудесен другар. За щастие студа в планинската колиба бе запазил тялото му.
Шрьодер взе кучето в ръце, отми кръвта, доколкото можа, и го загърна в любимото му одеяло. Взе легълцето му за ковчег и го отнесе в гората зад колибата. Изкопа дълбока дупка, уви кучето и леглото му в платно и го погреба заедно с кутия кокалчета, любимата му играчка за дъвчене.
Шрьодер отбеляза гроба с отломък от скала. Върна се в колибата и довлече в гората и голям дървен сандък, а после изкопа още една дупка, недалеч от гроба на кучето. Изсипа цял куп оръжия в дупката и ги зарови. Беше си запазил една пушка в колибата, но от всички смъртоносни оръжия под пода вече нямаше нужда.
Така сложи край на тази глава от живота си. Винаги можеше да го застигне някоя неприятност от миналото му, но това бе все по-малко вероятно. Карла щеше да го навести скоро и имаше много работа покрай каяците и канутата за екскурзоводските му обиколки. Но без подтичващото в краката му куче колибата му се струваше много самотна.
Качи се в пикапа и пое надолу към кръчма, в която обичаше да сяда. Още беше рано, а барът бе тих. Без редовните клиенти, които му казваха здрасти, той се чувствате още по-самотен.
Какво пък? Седна на почти празния бар и си поръча бира. И още една. Беше започнал да се самосъжалява, когато някой го потупа по рамото. Беше жена, прехвърлила шейсетте. Имаше дълга сребриста коса, големи кафяви очи и почти никакви бръчки по бронзовата си кожа.
Представи се като художничка, преместила се от Ню Йорк. Смееше се заразително и имаше остро чувство за хумор, с което описваше културните отлики между двете места. Шрьодер така се захласна, че забрави да се представи.
— Долавям лек акцент – рече тя.
Шрьодер се канеше да й даде обичайния отговор, че е швед и се казва Арне Свенсен, но се спря. Крайно време беше да се довери на някого. Защо не сега.
— Добро ухо. Австриец съм. Казвам се Карл Шрьодер.
— Радвам се да се запознаем, Карл – рече тя със свенлива усмивка. – Ще ми се да половя пъстърва, но не знам къде. Би ли ми препоръчал надежден водач?
Шрьодер се усмихна.
— Да – отвърна той. – Познавам човекът, който ти трябва.