— Познаваш всички в Сиатъл – продължи Кърт. – Някога да си попадал на един плешив тип, с татуировка на паяк на главата? На трийсет и няколко, облича се като член на мотоциклетен клуб.
— Само един е човекът-паяк Барет.
— Не знаех, че си падаш по комикси, тате.
Лицето на баща му се набразди от весели бръчици.
— Той е някакъв компютърджия-вълшебник, който добре се уреди тук. Нещо като Бил Гейтс, но на дребно. Има само около три милиарда и голяма къща над пролива.
— Съчувствам му. Познаваш ли го лично?
— Не, мяркал съм го само. По едно време редовно се подвизаваше из местните нощни клубове, но после спря.
Ами татуировката?
— Чух, че като малък бил голям фен на Спайдърмен. Подстригал се, изрисували го и оставил косата пак да му порасне. Започнал да оплешивява и татуировката му личала все повече, затова си обръснал главата. С толкова пари може да си нарисува цял комикс по тялото и никой копче няма да му каже.
— Ексцентрик или не, спаси ме да не стана обяд на косатките. Искам да му благодаря и да му се извиня, задето му иззех яхтата.
Остин тъкмо се канеше да разкаже на баща си за конструкцията, която бе видял на яхтата на човека паяк, когато вратата се отвори и надникна един член от екипажа.
— Дошъл е служител от „Рибно стопанство и опазване на дивата природа“ – обяви той.
Миг по-късно се показа дребничка, млада тъмнокоса жена в зелената униформа на РСОДП. Нямаше трийсет, но изглеждаше по-възрастна с очилата си с черни рамки и сериозното си изражение. Представи се като Шийла Роулънд и се интересуваше от подробности за срещата на Кърт с косатките.
— Съжалявам, че ви се натрапвам – извини се тя.
— Прекратихме предвидените експедиции с каяци в Пюджит, докато не разберем какво се е случило. Наблюдаването на китовете е основна туристическа атракция, формира голям дял от местната икономика и затова правим всичко възможно да ускорим разследването. Местните търговци не са особено доволни от забраната, но не можем да рискуваме някой да пострада.
Остин Старши я покани да седне, а Кърт за втори път разказа случилото се.
— Странно… – рече тя и поклати глава. – Не бях чувала досега косатки да нараняват, когото и да било.
— А нападенията в морските паркове? – попита Кърт.
— Онези китове са затворени, под постоянно напрежение, налага им се непрестанно да забавляват посетителите. Ядосват се от пленничеството, изтощават се, понякога си изкарват гнева на треньорите си. На няколко пъти свободни косатки са захапвали сърфове, взимайки ги за тюлени. Но когато осъзнаят грешката си, изплюват дъската.
— Явно на моя кит не му се е понравила физиономията ми – отбеляза сухо Остин.
Роулънд се усмихна. Той бе един от най-привлекателните мъже, които някога бе срещала. Загорялото му лице и бляскащите на него светлосини очи биха накарали всяка жена да се обърне.
— Не мисля, че е това. Ако на някоя косатка не й се понрави лицето ви, повярвайте ми, вече нямаше да имате лице. Виждала съм ги как подмятат като парцалени кукли двестакилограмови морски лъвове. Ще потърся видеозаписи на инцидента.
— Няма да имате проблем да намерите. Имаше доста камери, които следяха състезанието – рече Кърт. – Сещате ли се какво би могло да разгневи така китовете?
Жената поклати глава.
— Косатките имат много остри сетива. Ако нещо ги разстрои, може да си го изкарат на най-близкия предмет.
— Като преуморените китове в морските паркове?
— Да, нещо такова… Ще говоря с няколко специалисти по китовете и ще видя какво ще кажат и те.
Жената се изправи, благодари за отделеното време и си тръгна.
След като тя излезе, Остин Старши се надигна, за да налее поредното питие, но Кърт сложи ръка върху чашата си.
— Знам какво правиш, стара лисицо! Опитваш се да ме напиеш и да ме натикаш в един от спасителните си кораби.
Кърт Старши не криеше желанието си да върне сина си в семейния бизнес. Решението на Кърт да остане в НАМПД, вместо да поеме юздите на семейната фирма, от години предизвикваше разпри помежду им, макар напоследък да бе по-скоро обект на шеги, отколкото на горчиви препирни.
— Превръщаш се в глезльо рече Остин Старши с престорена строгост. Трябва да признаеш, че НАМПД не е най-вълнуващото място на света.
— И преди съм ти казвал, тате. Не си падам твърде много по вълненията.
— Да, да, знам… Дълг към страната и други такива. Чувал съм вече. Най-лошото е, че не мога вече да трия сол на главата на Сандекър, задето те отмъкна, защото взе, че стана вицепрезидент. Какви са ти плановете?