Выбрать главу

Докато Малой стоеше като истукан, чудейки се дали не е полудял, и на ум не му идваше, че го наблюдават същите тези зелени очи. Барне бе застанал под козирката на една офис сграда и не изпускаше от очи детектива. Държеше мобилен телефон до ухото и се смееше.

— Исках да ти кажа, че планът мина идеално. Градът е в пълна паника.

— Отлично! – рече някой от другата страна. – Виж, трябва да поговорим. Важно е.

— Не сега. Излез от фара, за да ти благодаря лично.

Барне прибра телефона и зарея поглед из площада. Един младеж строши с тухла витрината на магазин на „Дисни“. Други последваха примера му и след броени минути тротоарите бяха покрити с натрошени стъкла. Някой подпали кола и димът се заиздига на кълба към небето. Въздухът се изпълни с лютивата смрад на горяща пластмаса и плат. Музикална група 0т демонстранти крачеше по улицата и свиреше парче от „Мостът на река Куай“*. Музиката обаче почти не се чуваше от подивелите клаксони край тях.

[* Великобритански игрален филм (1957 г.), за Втората световна война, носител на 7 награди “Оскар” и със силно антивоенно послание. – Б.авт.]

Барне наблюдаваше всичко с блажена усмивка на почти карикатурното си дяволско лице.

— Хаос! – промълви той като мантра. – Сладък, сла­дък хаос!

4

Колата на НАМПД с Остин и Дзавала на задната седалка спря на пристана в Норфък. С енергична стъпка Остин тръгна по трапа към светещия кораб пред тях. Радваше се да е отново на път към открито море, въл­нуваше се, че ще е на научния кораб „Питър Трокмортън“, един от най-модерните във флотилията на НАМПД. Беше задължен на тайнствения доктор Адлър, задето го бе поканил.

Стометровият кораб носеше името на един от пионе­рите на морската археология. Трокмортън бе доказал, че археологическият метод работи и в океана и така беше поставил началото на нова ера на открития. Ко­рабът бе извънредно здрав. Бе проектиран за най-раз­нообразни дейности и приборите му за дългообхватно наблюдение можеха с еднаква лекота да обследват подводен град или поле от хипотермални океански клапи.

Подобно на повечето научни кораби, „Трокмортън“ бе цяла мореплавателна платформа, от която учените можеха де пускат подводни апарати и сонди. От ветрилообразната му опашка и откритата му палуба стърчаха баражите и крановете, които спускаха апаратите. И отляво, и отдясно на борда се виждаха електрически лебедки.

Един от офицерите на кораба посрещна на края на трапа двамата мъже.

— Капитан Кабрал ви поздравява с добре дошли и ви пожелана приятно пътуване.

Остин познаваше капитана, Тони Кабрал, от други експедиции и очакваше с удоволствие да се видят отново.

— Моля, благодарете на капитана и му кажете, че се радваме да плаваме под негово командване.

Когато приключиха с формалностите, един моряк от екипажа ги съпроводи до удобните им каюти. Оставиха саковете си и отидоха да намерят Адлър. Морякът им каза да го потърсят в контролния център.

Контролният център беше обширна, полутъмна зала на главната палуба. Стените бяха покрити с монитори – очите и ушите на наблюдателното оборудване на кораба. Тук се получаваше информацията, предавана от дълбоководните сонди. Понеже корабът още бе в пристанището, залата бе празна. Вътре имаше само един мъж, който тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си.

— Доктор Адлър? – попита Кърт.

Мъжът вдигна поглед и се усмихна.

— Да. А вие сигурно сте хората от НАМПД?

Остин и Дзавала се представиха и се ръкуваха с Адлър.

Ученият беше едър мъж с телосложение на дървосекач с буйна сребриста коса, приличаща на испански мъх по кората на стар дъб. Мустаците му бяха някак криви, сякаш набързо лепнати над горната му устна. Имаше дълбок, дрезгав глас и говореше като току-що събуден от дрямка, ала острите му сиви очи ги наблюдаваха внимателно и добронамерено. Благодари им, че са се отзовали и придърпа два стола.

— Не знаете колко се радвам да ви видя, господа. Не бях сигурен дали Руди Гън ще се съгласи да ви включи в експедицията, Кърт. А Джо пък е неочакван бонус. Навярно съм бил доста настойчив. Сигурно защото съм отгледан от квакери. Нали знаете, убеждавай с ус­мивка и така нататък? Не притискаме никого, само се облягаме на някой, докато не ни обърне внимание.

Остин си помисли, че няма начин професорът да ос­тане незабелязан.

— Няма защо да се извинявате – рече на глас той.

— Винаги съм готов за пътуване в морето. Но се изне­надах, че сте поискали точно аз да участвам в експеди­цията. Никога не сме се срещали.