Докато Малой стоеше като истукан, чудейки се дали не е полудял, и на ум не му идваше, че го наблюдават същите тези зелени очи. Барне бе застанал под козирката на една офис сграда и не изпускаше от очи детектива. Държеше мобилен телефон до ухото и се смееше.
— Исках да ти кажа, че планът мина идеално. Градът е в пълна паника.
— Отлично! – рече някой от другата страна. – Виж, трябва да поговорим. Важно е.
— Не сега. Излез от фара, за да ти благодаря лично.
Барне прибра телефона и зарея поглед из площада. Един младеж строши с тухла витрината на магазин на „Дисни“. Други последваха примера му и след броени минути тротоарите бяха покрити с натрошени стъкла. Някой подпали кола и димът се заиздига на кълба към небето. Въздухът се изпълни с лютивата смрад на горяща пластмаса и плат. Музикална група 0т демонстранти крачеше по улицата и свиреше парче от „Мостът на река Куай“*. Музиката обаче почти не се чуваше от подивелите клаксони край тях.
[* Великобритански игрален филм (1957 г.), за Втората световна война, носител на 7 награди “Оскар” и със силно антивоенно послание. – Б.авт.]
Барне наблюдаваше всичко с блажена усмивка на почти карикатурното си дяволско лице.
— Хаос! – промълви той като мантра. – Сладък, сладък хаос!
4
Колата на НАМПД с Остин и Дзавала на задната седалка спря на пристана в Норфък. С енергична стъпка Остин тръгна по трапа към светещия кораб пред тях. Радваше се да е отново на път към открито море, вълнуваше се, че ще е на научния кораб „Питър Трокмортън“, един от най-модерните във флотилията на НАМПД. Беше задължен на тайнствения доктор Адлър, задето го бе поканил.
Стометровият кораб носеше името на един от пионерите на морската археология. Трокмортън бе доказал, че археологическият метод работи и в океана и така беше поставил началото на нова ера на открития. Корабът бе извънредно здрав. Бе проектиран за най-разнообразни дейности и приборите му за дългообхватно наблюдение можеха с еднаква лекота да обследват подводен град или поле от хипотермални океански клапи.
Подобно на повечето научни кораби, „Трокмортън“ бе цяла мореплавателна платформа, от която учените можеха де пускат подводни апарати и сонди. От ветрилообразната му опашка и откритата му палуба стърчаха баражите и крановете, които спускаха апаратите. И отляво, и отдясно на борда се виждаха електрически лебедки.
Един от офицерите на кораба посрещна на края на трапа двамата мъже.
— Капитан Кабрал ви поздравява с добре дошли и ви пожелана приятно пътуване.
Остин познаваше капитана, Тони Кабрал, от други експедиции и очакваше с удоволствие да се видят отново.
— Моля, благодарете на капитана и му кажете, че се радваме да плаваме под негово командване.
Когато приключиха с формалностите, един моряк от екипажа ги съпроводи до удобните им каюти. Оставиха саковете си и отидоха да намерят Адлър. Морякът им каза да го потърсят в контролния център.
Контролният център беше обширна, полутъмна зала на главната палуба. Стените бяха покрити с монитори – очите и ушите на наблюдателното оборудване на кораба. Тук се получаваше информацията, предавана от дълбоководните сонди. Понеже корабът още бе в пристанището, залата бе празна. Вътре имаше само един мъж, който тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си.
— Доктор Адлър? – попита Кърт.
Мъжът вдигна поглед и се усмихна.
— Да. А вие сигурно сте хората от НАМПД?
Остин и Дзавала се представиха и се ръкуваха с Адлър.
Ученият беше едър мъж с телосложение на дървосекач с буйна сребриста коса, приличаща на испански мъх по кората на стар дъб. Мустаците му бяха някак криви, сякаш набързо лепнати над горната му устна. Имаше дълбок, дрезгав глас и говореше като току-що събуден от дрямка, ала острите му сиви очи ги наблюдаваха внимателно и добронамерено. Благодари им, че са се отзовали и придърпа два стола.
— Не знаете колко се радвам да ви видя, господа. Не бях сигурен дали Руди Гън ще се съгласи да ви включи в експедицията, Кърт. А Джо пък е неочакван бонус. Навярно съм бил доста настойчив. Сигурно защото съм отгледан от квакери. Нали знаете, убеждавай с усмивка и така нататък? Не притискаме никого, само се облягаме на някой, докато не ни обърне внимание.
Остин си помисли, че няма начин професорът да остане незабелязан.
— Няма защо да се извинявате – рече на глас той.
— Винаги съм готов за пътуване в морето. Но се изненадах, че сте поискали точно аз да участвам в експедицията. Никога не сме се срещали.