Високият мъж запали цигара и я сложи в устата на руснака.
— Има ли други хора във фермата?
Войникът дръпна здраво от цигарата и издиша с удоволствие дима през ноздрите си. Беше решил, че мъжът е някой от политическите офицери, които пъплеха из армията като бълхи.
— Двама фашисти – отвърна руснакът. – Мъж и жена. Непознатият влезе в къщата. Показа се отново след няколко минути.
— Какво се е случило там? – приклекна той до войника.
— Гръмнах мъжа, а фашистката вещица ме нападна с нож.
— Добра работа – и непознатият потупа войника по рамото. – Сам ли си тук?
Войникът изръмжа като куче с кокал между зъбите.
— С никого не деля плячката и жените!
— От кой отряд си?
— Единайсета гвардия на генерал Галицки – отвърна с гордост войникът.
— Нападнали сте Немерсдорф на границата, нали?
Войникът се ухили и показа лошите си зъби.
— Заковахме ги за стените на плевните им. Мъже, жени, деца. Трябваше да ги чуеш как пищяха за милост.
Високият мъж кимна.
— Добре. Мога да те заведа при другарите ти. Къде са?
— Наблизо. Ще тръгваме на запад.
Високият обърна очи към гората. Огромните бойни танкове Т-34 се придвижваха с грохот, който достигаше до тях като отглас от далечен гръм.
— Къде са германците?
— Свинете бягат, за да спасят кожите си – войникът изпусна облак дим. – Да живее Майка Русия!
— Да, да живее Майка Русия… – мъжът бръкна в пардесюто си, извади люгера и го опря в слепоочието на войника. – Auf Wiedersehen*, товариш!
Чу се сух пукот. Непознатият прибра димящото оръжие в кобура и закрачи към колата. Докато се наместваше зад волана, спътникът му от задната седалка възкликна пресипнало.
— Ти хладнокръвно уби онзи войник!
Мъжът беше прехвърлил трийсетте, имаше тъмна коса и красиво лице като на актьор. Над плътната му горна устна се виждаше фин мустак. Ала гневът в изразителните му очи изобщо не беше фин.
— Просто помогнах на поредния Иванушка да се пожертва за славата на Майка Русия – отвърна шофьорът на немски.
[* Сбогом (нем.) – Б.пр.]
— Разбирам, че сме във война – пътникът говореше бавно, явно търсеше думите. – Но дори ти трябва да признаеш, че руснаците са хора, като нас.
— Да професор Ковач, приличаме си. Извършили сме неописуеми зверства с народа им и сега те ни го връщат.
После разказа на професора за немерсдорфското клане.
— Съжалявам за всички тях – рече тихо Ковач. – Но това че руснаците се държат като скотове, не значи, че и останалият свят трябва да потъне в примитивна омраза.
Шофьорът въздъхна тежко.
— Фронтът е оттатък онова възвишение – посочи той. – Ако искаш да обсъдиш доброто на човечеството с руските ти приятели, няма да те спра.
Професорът обидено замълча. Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се позасмя.
— Мъдро решение – драсна една кибритена клечка и се приведе да запали цигарата си. – Нека ти обясня положението. Червената армия е преминала границата и е разкъсала германския фронт, все едно е от мъгла. Почти всички жители на околните селца са напуснали домовете си. Руснаците имат десетократно числено преимущество в хора и техника и са пресекли всички сухопътни възможности за бягство на запад, а самите те търчат към Берлин. Милиони хора се изнасят към крайбрежието, защото единственият изход е по море.
— Бог ще се погрижи за всички нас! – въздъхна професорът.
— Бог е успял да евакуира Източна Прусия. Считай се за късметлия – рече весело шофьорът, даде на заден, превключи на първа скорост и заобиколи тялото на руснака. – Ставаш свидетел на историята в действие.
Колата пое на запад, към ничията земя между настъпващата руска военна машина и отстъпващите германци. Мерцедесът летеше по пътищата край изоставени селца и чифлици. Замръзналият пейзаж приличаше на сюрреалистична картина – сякаш някой великан беше хванал света с две ръце и беше изтръскал живота от него.
Спряха само веднъж, за да презаредят с гориво от тубите в багажника и да се облекчат.
В снега започнаха да се появяват дири от камиони. След известно време колата настигна последните немски части. Стратегическото отстъпление бе преминало в хаотично бягство – военни камиони и танкове гърмяха покрай колони от войници и бежанци, които се влачеха през падащия сняг, като тежка бавна река.
Някои се возеха на трактори и каруци. Други бутаха през снега препълнени ръчни колички. Повечето обаче бягаха само с дрехите на гърба си.
Мерцедесът се движеше по края на пътя и оставяше дълбоки отпечатъци в снега. След известно време колоната остана зад гърба им. Призори покритата с кал кола се добра до Гдиня, подобно на ранен носорог, търсещ укритие в гъсталака.