— Успял ли е някои да разбере какво ги причинява? Някои от нас работят с принцип от квантовата механика – уравнението на Шрьодингер. Сложно е, но обяснява как нещо може да се появи и да изчезне без явна причина. „Вълна-вампир“ е добро име за явление. Изсмукват кинетичната енергия от вълните край себе си и в резултат се ражда огромно чудовище. Но още не знаем какво ги отключва.
— Знаци всеки кораб, строен според линейния модел, може да се сблъска със съдбата на „Южна красавица“?
— О, има и още Кърт. Още много.
— Не разбирам.
— Конструкторите на „Красавицата“ са включили новите данни в работата си. Корабът е имал покрит бак, двойно подсилен корпус и подсилени напречни прегради на помещенията, за да предотвратят всеобщо наводнение.
Остин за миг се взираше неразбиращо в учения. Накрая подбирайки внимателно думите си, той каза:
— Значи корабът може да е попаднал на вълна, по-висока от трийсет метра?
Адлър посочи екрана на компютъра си. Виждаха се стилизирали вълни и данни за размерите им.
— Всъщност вълните са били две, едната трийсет и пет метра, а другата трийсет и девет. Имаме снимки от сателит.
Адлър очакваше драматичното му изявление да предизвика подобаваща реакция, но двамата му събеседници, вместо да ахнат невярващо, само се приведоха към екрана. Всяко съмнение на Адлър дали е сторил добре като е поискал тези двамата от Руди Гън отпадна, когато Остин се обърна с усмивка към приятеля си. Май трябваше да си вземем сърфовете.
5
БИГ МАУНТИН, МОНТАНА
Възрастният мъж уверено се плъзна от седалката на лифта и пое със ските към върха на писта „Черен диамант“. Спря се на самия край и кобалтовите му очи се плъзнаха по пейзажа. От двеста и петдесет метра височина имаше птичи поглед към долината Флатхед и езерото Уайтфиш. На изток проблясваха заснежените върхове на планините в Националния парк „Глейсиър“. На север пък се ширеха зъберите на канадските Скалисти планини.
Голият връх не бе скрит от мъгли, а над него се бе опънало чисто небе, по което нямаше и едно облаче. Слънчевите лъчи меко галеха лицето на мъжа и той се замисли колко много дължи на планините. Нямаше и съмнение, че без яснотата и спокойствието на надвисналите върхове, отдавна да се е побъркал.
Когато свърши Втората световна война, Европа започна бавно да се съвзема, ала неговият собствен ум продължаваше да е джунгла, изпълнена с мрачни шепоти. Това, че бе използвал смъртоносните си умения в полза на Съпротивата не го спасяваше. Въпреки всичко той си оставаше машина за убиване. Дори още по-зле, машина, която притежаваше един фатален недостатък човечност. Подобно на всяка фино калибрирана, ала дефектна машина, след време той щеше просто да се разпадне.
Ето защо изостави разкъсания от войната континент и замина за Ню Йорк, а след това се премести още по на запад – на хиляди километри от димящата европейска кланица. Със собствените си ръце и с подръчни инструменти си построи проста и груба къща от дървесни трупи. Изтощителният труд и чистият въздух сякаш прочистиха мрачните кътчета в главата му. Жестоките кошмари се разредиха. Вече можеше да спи без пистолет под възглавницата и нож, прикрепен към бедрото.
С годините се превърна от безмилостна, съвършено настроена машина за убиване, в застаряващ ски-любител. Късо подстриганата му коса отдавна беше станала от руса сребриста, рошавите мустаци добре си пасваха с рошавите му вежди, а бледата му преди кожа сега беше покафеняла и загрубяла.
По дългото му лице се разля блажена усмивка, докато примижаваше от блестящия като елмаз под слънчевите лъчи сняг. Не бе религиозен. Не му се вярваше да има Създател, който може да сътвори нещо тъй абсурдно като човеците. Повече го влечаха друидските вярвания – почитането на дъбовете му се струваше далеч по-смислено от кланянето пред някакъв бог. Ето защо за него всеки преход до върха на планината си беше религиозно преживяване.
Това щеше да му е последното спускане за сезона. На тези височини снегът се бе запазил до късна пролет, но и тук вече леката като пяна от шампанско снежна покривка отстъпваше на настъпващите треви. Все повече ставаха парчетата, през които прозираше кафеникава почва, а във въздуха тегнеше аромат на пръст.
Мъжът сложи очилата и се спусна надолу, набирайки скорост за първото ускорение по склона. Винаги се спускаше по един и съши маршрут, който започваше с бърза отсечка, криволичеща между притихнали снежни призраци – сковани от студа и мъглите дървета, които мразът бе превърнал в странни, фантасмагорични създания. Влезе между тях и започна елегантно да взема леките завои, както се бе научил още като дете в Кицбюл, Австрия.