Бързата отсечка свърши и той се стрелна по наклона Шмид, право към една горичка.
Ако не броим най-запалените скиори и сноубордисти, повечето хора вече бяха окачили ските на стената и се бяха заели да поправят лодките и риболовните принадлежности, затова мъжът се чувстваше като господар на планината.
Но щом излезе отново на открито, за негова изненада от друга горичка се показаха още двама скиори.
Бяха на трийсетина метра зад него, по един от двете му страни. Той не промени скоростта си и им остави място да го задминат. Но вместо това, те почти се изравниха с него. Отдавна изключеният му мисловен процес се задейства, но беше твърде късно. Мъжете го приклещиха от двете страни.
Възрастният мъж спря в края на наклона. Двамата скиори също спряха, заоравайки в снега, единият под него, другият над него. Мускулите им напираха изпод еднаквите им сребристи екипи, а лицата им бяха скрити от огромни огледални очила. Виждаха се само устните и брадичките им.
Мъжете го наблюдаваха, без да продумат. Явно се опитваха мълчаливо да го сплашат.
Шрьодер се озъби в алигаторска усмивка.
— Добро ви утро! – рече той със западняшкия акцент, който бе добил с годините. – Няма по-хубав ден от този, а?
Скиорът над него провлачи по южняшки:
— Ти си Карл Шрьодер, ако не бъркам.
Името, което бе изоставил преди толкова години, му прозвуча шокиращо чуждо, но той продължи да се усмихва.
— Боя се, че грешиш, друже. Казвам се Свенсен. Арне Свенсен.
Скиорът, без да бърза, заби щеките си в снега, свали едната си ръкавица и извади от трикото си пистолет „Валтер“.
— Хайде да не си играем, Арне. Потвърдихме самоличността ти с отпечатъци.
Невъзможно!
— Сбъркали сте ме с някой друг.
Мъжът се позасмя.
— Не помниш ли? Седяхме зад теб в бара.
Шрьодер се разрови в паметта си и си спомни случката в „Хел роринг“, бара за скиори в подножието на планината. Обръщаше бири, както може само един авсТрисц, но в един момент се върна от тоалетната на столчето си и откри, че халбата му я няма. Барът бе пълен и той реши, че някой от посетителите погрешка е взел бирата му.
— Халбата! Вие сте били!
Мъжът кимна.
— Наблюдавахме те цял час, но си струваше. Успяхме да свалим читави отпечатъци. Оттогава сме по петите ти.
Отгоре се дочу съскането на още ски.
— Не върши глупости – рече мъжът, хвърляйки поглед по склона и скри пистолета с облечената си в ръкавица длан.
Миг по-късно още един скиор профуча и изчезна по дирята, без дори да забави.
Шрьодер знаеше, че трансформацията му от хладнокръвен воин в човешко същество ще го направи уязвим. Ала с годините бе повярвал, че новата му самоличност успешно го е откъснала от някогашния му живот. Дулото, сочещо към гърдите му, бе убедително доказателство, че греши.
— Какво искате? – попита Шрьодер. Говореше с уморения глас на беглец, приклещен до стената.
— Искам да млъкнеш и да изпълняваш. Казаха ми, че си бил войник, тъй че знаеш как се прави.
— Ама че войник – рече другият с неприкрито презрение. – Виждам само някакъв дедок, който пълни гащите.
Двамата мъже избухнаха в смях.
Добре.
Знаеха, че е бил войник, но явно не знаеха, че е минал през една от най-прочутите школи за убийци в света. Поддържаше стрелковите и бойни си умения и макар да наближаваше осемдесетте, непрестанните физически упражнения и работа на открито го поддържаха във форма, на която биха завидели мъже на половината от възрастта му.
Шрьодер не загуби спокойствие и увереност. На негова територия бяха – познаваше всяко дръвче и скала наоколо.
— Бях войник отдавна. Сега съм просто старец – той увеси нос и се прегърби, за да решат, че се е предал, а в дълбокия му глас се прокрадна треперлива нотка.
— Знаем за теб много повече, отколкото си мислиш – рече въоръженият. – Знаем какво ядеш, къде спиш. Знаем къде живеете ти и псето ти.
Били са в къщата му.
— Където псето ти живееше – допълни другият.
Шрьодер се взря в него.
— Убили сте кучето ми? Защо?
— Малката ти наденица не спираше да лае. Дадохме му хапче, за да млъкне.
Малкият женски дакел Шатски навярно е лаел, защото се е радвал да види хора.
По тялото на Шрьодер се разля хлад. В главата му прозвучаха думите на един от учителите му, професор Хайнц. Психопатът с вид на херувим и нежни сини очи бе възнаграден с учителски пост в манастира „Вевелсбург“ за приноса си към структурата на нацистката машина на смъртта.