— Няма защо да се тревожиш. Не съм забравил какво причини работата на първото ми семейство.
Доволен от отговора, Шрьодер каза, че трябва да тръгва. Ръкуваха се и се прегърнаха. Шрьодер даде на Ковач адрес, където да го намери при нужда. Обещаха си да говорят отново, но последваха години мълчание. До онзи ден, в който Шрьодер провери анонимната си пощенска кутия и откри съобщение от унгареца.
„Отново ми трябва помощта ти“ – гласеше то.
Когато Карл се обади, ученият започна:
— Случи се нещо ужасно!
Този път Шрьодер отиде направо в имението. Ковач го посрещна на прага изглеждаше съсипан. Годините не бяха оставили много белези по него, само косата му леко сивееше, но под очите му имаше тъмни кръгове и говореше пресилвало, сякаш бе плакал. Седнаха в кабинета му. Унгарецът обясни, че съпругата му починала няколко години по-рано. Дъщеря им се омъжила за прекрасен мъж, но и двамата загинали в катастрофа преди седмици.
Когато Шрьодер му поднесе съболезнованията си. Ковач му благодари и отвърна, че има нужда от помощта на Карл. Каза няколко думи по един интерком и след минутка влезе дойка с красиво, русо момиченце на ръце.
— Внучката ми Карла – рече Ковач и гордо пое бебето – Кръстихме я на стар приятел, който, надявам се, скоро сам ще й стане кръстник.
Подаде я на Шрьодер, който я подхвана сковано. Поканата обаче го разчувства и той прие. Докато момичето растеше, той ги навестяваше от време на време. Наричаха го „чичо Карл“. Интелектът и миловидността и го плениха. Веднъж тя и дядо й му дойдоха на гости в Монтана. Двамата мъже седяха на верандата на хижата, докато момиченцето гонеше пеперуди. Тогава Ковач призна, че е смъртно болен.
— Скоро ще умра. Тя ще има всичко, от което се нуждае, но искам да ми обещаеш, че ще я закриляш, както закриляше мен, и ще я пазиш като очите си.
— За мен ще е чест – отвърна Шрьодер, без да подозира, че години по-късно ще му се наложи да изпълни обещанието си.
За последно той видя Карла на погребението на дядо й. Момичето бе вече в университета, заета с учене и приятели. Превърнала се беше в красива млада жена с блестящ ум. От време на време той я проверяваше и следеше с гордост кариерата и. От години не се бяха виждали. Запита се дали би го познала.
Стисна решително устни. Каквото и да става, трябва да стигне до нея преди тях.
6
Натрапникът се понесе през тъмната вода насред фонтан от мехурчета, които разпръснаха рибния пасаж като подети от вятъра листа. Докато торпедото, дълго метър и половина, се носеше през морето, датчикът под металната му кожа излъчваше енергийни импулси, които се отразяваха от дъното. Електронно ухо улавяше ехото, а информацията прелиташе със скоростта на светлината по фиброоптичен кабел, дълъг десетки метри. Той стигаше до палубата на тюркоазен кораб, който пореше океана на около триста километра източно от средноатлантическия бряг на САЩ.
Кабелът свършваше в контролния център на главната палуба. Остин седеше пред грейнал екран и анализираше образите от страничния скенер на сонара.
Страничният скенер бе революционно изобретение на доктор Харълд Еджъртън и можеше за кратко време да огледа огромни площи от морското дъно.
Тъмна вертикална линия от горния до долния край на екрана показваше пътя на изследователския кораб. Широки цветни линии от двете страни сочеха зоните отляво и отдясно на борда, които обхващаше страничният скенер. В дясната половина на екрана се виждаха навигационни данни и изтеклото време.
Остин се взираше в екрана. Лицето му беше окъпано в кехлибарена светлина, а погледът му зорко следеше всеки визуален нюанс. Вече трети час не отделяше очи от мониторите и усещаше как умората започва да го надвива. Тъкмо бе извърнал глава и разтъркваше очите си, когато влязоха Дзавала и Адлър. Дзавала носеше термос с кафе и три чаши.
— Почивка за кафе! – обяви Джо и напълни чашите.
Остин се опари от нетърпение да сръбне от кафето, но след първата глътка усети как се посъвзема.
— Благодаря! – рече той. – Започвах да се блещя като къртица.
— Ще поема следващата смяна – тупна го по гърба Дзавала.
— Благодаря. Ще включа скенера на автопилот и ще ви покажа какво сме направили дотук.
Остин настрои монитора на сонара да зажужи, ако улови обект, по-голям от петнайсет метра. После тримата се събраха около масата с навигационните карти.
— В момента търсим в среден обхват, за да покрием възможно най-голяма площ без прекомерно изкривени резултати – заобяснява Остин. – Дълбочината тук е около сто и петдесет метра. Маркирали сме двайсеткилометрови квадранти по предполагаемия курс на изчезналия кораб. – Той прокара пръст по единия от квадрантите, начертан с маркер върху прозрачна хартия. – Апаратът ни под водата следва въображаеми успоредни линии във всеки квадрант, все едно коси трева. Стигнали сме до половината на ето този квадрант. Ако не открием кораба тук, ще продължим със следващите квадранти.