Джо Дзавала управляваше подводния робот с джойстик. Дзавала бе опитен пилот, със стотици часове управление на хеликоптери, малки самолети и турбовитлови машини, но за днешната му задача щеше да е по-подходяща ловката ръка на пристрастен към видеоигрите пубертет.
Вперил очи в образа от камерите, Дзавала направляваше апарата, сякаш седеше в него. Стабилно и внимателно движеше джойстика, за да компенсира промените в подводните течения и постоянно следеше да не оплете ДБА в кабела му.
Настроението на кораба бе мрачно. Като се разчу, че са открили „Южна красавица“ в залата се събраха членове на екипажа и учени. Смълчани, те се взираха в призрачните очертания на мъртвия кораб като оплаквачи край отворен гроб.
Първоначалното радостно вълнение от откритието бе заменено от усещането, че това може да се случи на всеки един от тях. Хората, които кръстосват моретата, знаят, че илюзията за солидна основа под краката насред люшкащия се океански безкрай, бе колкото прекрасна, толкова и измамна. Всички на борда на „Трокмортън“ знаеха, че потъналият кораб се е превърнал в гробница за своя екипаж. Всички съзнаваха, че може да ги застигне същата съдба. От мъжете, загинали на „Красавицата", нямаше и следа, но нямаше как човек да не помисли за ужасяващите им последни мигове на борда на кораба.
Дзавала насочи апарата към палубата и мина над нея от носа до кърмата. Обикновено внимаваше много да не блъсне апаратът в някоя мачта или радиоантена, но сега не му се налагаше да държи очите си отворени на четири, защото палубата на „Красавицата“ бе равна като маса за билярд. На екрана току се показваха нащърбените останки от кранове и подемници за товари, отчупени като клечки за зъби.
Когато роботът стигна до задния край на кораба, фаровете му осветиха голям четвъртит отвор в палубата.
Дзавала възкликна нещо на испански, а после рече:
— Цялата надстройка на горната палуба я няма.
Остин се приведе над рамото на Дзавала.
— Обходи внимателно района около кораба.
Апаратът се издигна и започна да прави обиколки около кораба в разширяваща се спирала. Нямаше и следа от надстройката.
Лицето на професор Адлър бе каменно. Той потупа мълчаливо Остин по ръката и го поведе към дъното на залата, по-далеч от тълпата край монитора.
— Мисля, че е време да поговорим – прошепна професорът.
Остин кимна. Върна се при Джо, за да го предупреди, че ще е в стаята за почивка, а после двамата с професора излязоха. Повечето хора на кораба или работеха, или бяха в залата, за да гледат кадрите от „Красавицата“. Тъй че стаята за почивка – уютно помещение, с кожени мебели, телевизор и дивиди, рафт с филми, маса за билярд и една за пинг-понг, настолни игри и компютър, беше изцяло на разположение на двамата. Настаниха се, без да продумат и дума.
— Е какво мислиш? – каза най-накрая Адлър.
— За „Красавицата“ ли? Не ми трябва да съм Шерлок Холмс, за да видя, че мостикът е бил отнесен.
Сателитните снимки показват засилена вълнова активност. Не се съмнявам, че корабът е бил ударен от една или повече вълни-убийци, много по-големи от всичко, което сме виждали досега.
— Значи се връщаме към теориите ти. По-рано не искаше да говориш за тях. Сега, когато открихме кораба, промени ли решението си?
— Боя се, че теориите ми звучат налудничаво.
Остин се облегна назад в стола и сплете пръсти зад главата си.
— Открил съм, че всичко в океана може да изглежда налудничаво.
— Досега се колебаех, защото не исках да ме мислят за шарлатанин. Години минаха, преди научната общественост да приеме, че огромните вълни наистина съществуват. Сега, ако колегите ми знаят какво мисля, направо ще ме разкъсат.
— Няма да разгласявам думите ти – успокои го Остин.
Професорът кимна.
— Когато доказателствата за съществуването на огромните вълни-убийци станаха необорими, Европейския съюз изстреля в орбита два сателита с високотехнологично оборудване, което позволяваше детайлно наблюдение на повърхността на планетата. Проектът се наричаше „Голяма вълна“. Целта бе да проверят дали вълните-убийци наистина съществуват и, ако съществуват, да проучат как биха се отразили върху проектирането на кораби и брегови съоръжения. Сателитите на Европейската космическа агенция пращаха т. нар. „мини-образи“, покривайки площ от не повече от петдесет квадратни километра. За три седмици уловиха над десет вълни, по-високи от двайсет и пет метра.