Германците окупираха Гдиня през 1939 г., изселиха петдесет хиляди поляци и преименуваха оживения пристанищен град на Готенхафен, в чест на предците си готи. Пристанището бе превърнато във военноморска база, най-вече за подводници. Направиха и клон на килската корабостроителница, където да се произвеждат нови подводници, а екипажите да се обучават в местни води, с цел да потапят съюзнически кораби в Атлантика.
По заповеди на гросадмирал Карл Дьониц в Гдиня чакаше флотилия, събрана от къде ли не. Тук бяха някои немски пасажерски лайнери, както и товарни кораби, риболовни кораби частни съдове. Дьониц искаше всичките му служители да успеят да избягат, за да продължат битката. Над два милиона цивилни военни трябваше да бъдат превозени на запад.
Мерцедесът пое по улиците на града. Откъм Балтийско море духаше пронизващ вятър, който събираше снежинките в леденостудени вихрушки. Въпреки студа улиците на града бяха претъпкани като през лятото. Бежанци и военнопленници се влачеха през дълбоките преспи и напразно се опитваха да намерят подслон. Уличните кухни не смогваха да се справят с дългите колони от гладни хора, надяващи се на коричка хляб и гореща супа.
Каруци, претъпкани с хора и вещи, задръстваха тесните улици. От гарата се тълпяха още и още хора и се присъединяваха към дошлите пешком. Навлечени с дебели дрехи, хората приличаха на странни снежни създания.
Мерцедесът без усилие би могъл да вдигне сто и седемдесет километра в час, но скоро напълно спря в задръстването. Шофьорът изруга и натисна клаксона, но нито клаксонът, нито тежката стоманена броня успяха да отместят бегълците. Обезсърчен, шофьорът слезе и отвори задната врата.
— Елате, професоре! – каза той на пътника от задната седалка. – Да се поразходим.
Оставиха мерцедеса насред улицата и шофьорът си запробива път през тълпата, като държеше професора здраво за лакътя. Викаше на хората да направят, а когато не се отдръпваха достатъчно бързо, ги разблъскваше с рамо. Накрая стигнаха до крайбрежната алея, където се бяха събрали над шейсет хиляди бежанци, с надеждата да намерят място на някой от съдовете по кейовете или в пристанището.
— Огледай се добре – рече шофьорът, докато обхождаше с поглед това стълпотворение, а на лицето му се изписа мрачна усмивка. – Всички религиозни мислители грешат. И с просто око се вижда, че Ада е студено, а не горещо място.
Професорът бе убеден, че е в ръцете на луд. Преди да успее да отвърне каквото и да било, шофьорът отново го помъкна нанякъде. Препъваха се през заснежен импровизиран лагер, покай шатри от одеяла и десетки изпосталели кучета и коне, изоставени от собствениците им. Каруците се трупаха по пристаните. От влаковете с ранени, идващи от изток, изнасяха войници на носилки. Въоръжени пазачи стояха пред всяко от подвижните мостчета и пропускаха само одобрени пасажери.
Двамата мъже се промъкнаха най-отпред. Пазачът препречи пътя им с пушката си, ала мъжът в черното пардесю размаха лист хартия с красиво напечатан текст. Пазачът го прочете и мигом застана мирно и посочи към мостчето.
Професорът не помръдна. Беше се втренчил в някакъв мъж на борда на един от закотвените кораби, който подхвърли вързопче към тълпата на кея. Не успя да улучи обаче и вързопчето падна във водата. От тълпата се разнесе вой.
— Какво е това? – попита професорът.
Пазачът хвърли бърз, равнодушен поглед към суматохата.
— Бежанците с бебета се качват с предимство. Подхвърлят бебето и го използват като пропуск. Понякога пропускат и то пада във водата.
Професорът потрепери.
— По-добре се размърдайте – подкани ги пазачът. – Когато спре снегът, иванушките ще пуснат бомбардировачите. Късмет! – и вдигна пушката си, за да препречи пътя на следващите от опашката.
Вълшебният документ спаси Ковач и спътника му от двама корави на вид офицери от СС, които оглеждаха за боеспособни мъже, които да изпратят силом на фронта. В крайна сметка професорът и шофьорът стигнаха до рампа, която водеше към някакъв ферибот, претъпкан с ранени войници. Мъжът с коженото пардесю отново показа документите си на един от пазачите, който ги подкани да се качват по-бързо.
Мъж в униформа на медицинския военноморски корпус проследи с очи как се отдалечава претоварения ферибот. Беше помогнал да натоварят ранените на него, но след това се бе измъкнал в навалицата и се бе скрил в един от складовете за отпадъци.