Дзавала се опитваше да компенсира допълнителната тежест от едната страна на хеликоптера. С хладнокръвен контрол над пулта, той върна машината в стабилна позиция. Пол се съсредоточи изцяло върху най-долната примка, прецени разстоянието и – използвайки еластичността на гумения понтон, подскочи нагоре и се улови. Така и остана, неспособен да се примъкне нагоре, докато въздушните струи го блъскаха от всички страни.
Хеликоптерът бавно и равномерно се заиздига под ъгъл, приблизително успореден на склона на водовъртежа. Водните стени се отдалечаваха все повече и повече, докато машината набираше височина. Бяха преполовили пътя нагоре, когато лодката се завъртя за последно и изчезна във врящия воден котел. Скоро хеликоптерът излезе на повърхността, а секунди по-късно се вдигна над нея. Дзавала подкара хеликоптера по-далеч от бездната.
Пол така и не бе успял да се придърпа нагоре и още висеше на една ръка. Пръстите му пареха от усилието да държи въжето, а рамото му сякаш щеше да се измъкне всеки момент. Проклетото въже не спираше да се люлее и върти. Джо пък търсеше баланса между стремежа да отдалечи максимално бързо машината и приятелите си от водовъртежа и заедно с това да щади тримата души на въжето от ефектите на ускорението.
Хеликоптерът бе на около шейсет метра от ръба на водовъртежа, когато силите на Пол го напуснаха. Ръката му се изплъзна от примката и той падна в морето с мощен плясък.
За щастие се гмурна с краката напред и омекоти удара, ала коленете му подадоха и се забиха в гръдния му кош. Потъна на метър-два, преди спасителната му жилетка да го издигне на повърхността. Изплю водата, която беше нагълтал. Допреди малко си мислеше, че няма начин да му стане по-студено, но ледения Атлантик моментално го прониза до кости.
Джо пък усети лекия тласък и разбра, че е изгубил пасажер. Завъртя хеликоптера на сто и осемдесет градуса и се сниши, за да може приятелят му отново да се залови за въжето. За втори път Пол размаха ръце нагоре. Само че тъкмо преди вкочанените му, подпухнали пръсти да стигнат отново до примката, мощно течение започна да го отдалечава от нея. Пол бе силен плувец, а и животът му бе минал в океана, ала колкото по-усилено гребеше, толкова повече се отдалечаваше от хеликоптера.
Машината се опитваше да не изостава.
Течението бе толкова мощно, че Пол не можеше да остане неподвижен достатъчно дълго, за да се пресегне. Опитваше отново и отново, но нещо все го дърпаше към ръба на водовъртежа, към пенестия вал, а след това и под него.
Напрегнал всички сили, едва успяваше да държи главата си над водата. Сякаш бездната се опитваше да прибере поне един от човеците, имали дързостта да й се измъкнат. Течението го върна досами ръба на въртопа.
Но Остин не възнамеряваше да изоставя приятеля си. Върна се нагоре по въжето, обратно в хеликоптера. После застопори крака, хвана въжето с две ръце и издърпа Гамей на борда.
Целуна я набързо по бузата, а после хвърли въжето обратно и заслиза по него.
Джо следваше Пол около ръба. Отново се сниши достатъчно, за да успее Пол да се хване. Той опита, ала силите не му стигнаха и не успя.
Остин се досети, че Пол е твърде уморен, за да се издърпа сам. Гамей се взираше надолу угрижена. Кърт и махна, пое дълбоко дъх и скочи от въжето.
Гмурна се на няколко метра от Пол и се добра до него. Пол изкряка като жаба с настинка:
— Какво… по дяв… какво правиш тук?
— Сякаш се забавляваш, та дойдох да ти правя компания.
— Ненормалник!
Остин му се ухили. После се зае да закопчае спасителните им жилетки една за друга. Когато успя, вдигна глава към хеликоптера, който правеше кръгчета над тях.
Остин махна с ръка и Джо се сниши за поредния спасителен опит. Кърт замахна няколко пъти неуспешно, и осъзна, че ще му трябва скоростта на змия, за да улови въжето. Студената вода бе уморила и него и той знаеше, че шансът да измъкне и двама им от водата не е голям. Ала не преставаше да се опитва и затова не забеляза веднага, че край тях се случва нещо странно.
Движеха се все по-бавно. Склоновете на фунията слягаха. Отначало Кърт реши, че си въобразява или че го лъжат очите, но след няколко мига вече беше ясно, че долният край на водовъртежа се издига сега приличаше повече на вдлъбнатина, отколкото на шило.
Поясът от кипнали вълни също намаля. Водата се връщаше към обичайното си състояние.
Докато въртопът се успокояваше, теченията се забавиха до скоростта на пешеходец.
Дзавала също бе забелязал промените и отново приближи Кърт и Пол.
Остин усети в себе си приток на адреналин. Този път успя да стисне примката в края на въжето. Гамей отпусна въжето, за да може Кърт да вкара примката под мишниците на Пол, а след това и около себе си. После даде сигнал на Джо да ги издърпа.