— Откога се знаем, Спайдър?
— От студентските години още. Ти работеше в столовата. Нали не си забравил?
— Не съм. От всички навирени носове там само ти не се отнасяше с мен като с боклук. Беше ми приятел.
— И ти ми се отблагодари предостатъчно. Знаеше най-добрите барове с момичета в Кеймбридж.
— Още ги знам – ухили се Дойл.
— Добре се уреди, Мики. Не всеки може да пилотира самолети.
— Нищо работа не съм пред него.
— Трис ли? Да, има нещо почти героично в него. Аз пък винаги съм бил по техничарството. Като архитект, дето построява само една къща, а Трис е като агента, който продава хиляди. Въображението му ни направи милионери.
— Вярваш ли в тия анархистки приказки?
— В част от тях, да. Нещата в света не са наред и бих искал да разтърся елита, но повече ме вълнува техническото предизвикателство. И когато от него нищо не излезе, трябва да оправя нещата.
— А аз ти казвам, като приятел, че не е добра идея.
— Благодаря ти за приятелския съвет, но няма да го приема. Съжалявам!
Дойл не продума няколко секунди, а после рече с тъга в гласа:
— Аз също.
Явно бяха приключили въпроса. Барет се върна към папката, като от време на време поглеждаше навън. Продължаваха полета над гъстите гори, когато Дойл обърна глава.
— Опа! Какво е това?
Барет вдигна очи.
— Нищо не чувам, освен двигателя.
— Нещо не е наред свъси вежди Дойл. Самолетът изгуби няколко метра височина. – Мамка му, губим мощност! Чакай! Ще трябва да го приземя.
— Да го приземиш ли? – обезпокоен повтори Барет и проточи врат към гората под тях. – Къде?
— Едно време познавах тия места, но отдавна не съм ловувал тук. Мисля, че има езеро недалече.
Самолетът се спусна отново.
— Виждам нещо… – Барет посочи към един слънчев проблясък отпред.
Дойл вдигна палец и се насочи към водата. Машината направи рязък заход под кос ъгъл и за миг като че ли щеше да свърши навръх някой бор. В последния миг Дойл издигна самолета и обръсна дърветата, преди да се приземи почти вертикално в езерото.
Самолетът поднесе към брега и се застопори насред тесен плаж. Дойл се смееше.
— Ама че каскада! Добре ли си?
— Задникът ми се качи на ушите, но иначе съм добре.
— Дотук беше лесното – рече Дойл и огледа безкрайните гори. – Измъкването ще е трудно.
Барет посочи радиото.
— Не трябва ли да се обадим за помощ.
— След минутка. Искам да проверя какво става – и Доил стъпи на единия понтон, а после слезе на плажа.
— Ей, Спайдър, виж!
— Какво? – Барет надникна от самолета.
— Тук, под фюзелажа. Страхотно е!
Барет излезе и застана на колене, като още стискаше папката.
Нищо не виждам.
— Ще видиш! Ще видиш!
Дойл извади пистолет от якето си.
Барет се приведе още по-ниско и кожената папка падна от ръката му. Дебелата купчина листове се разпиля на земята. Вятърът поде част от тях и ги разпръсна, все едно оживяха.
Барет се втурна подир листовете и се зае да ги събира с умението на бейзболен стопер. Успя да улови всички, преди да се изгубят сред дърветата. Прибра ги обратно в папката и я притисна към гърдите си. Закрачи обратно към самолета с победоносна усмивка и тогава видя пистолета.
— Какво става. Мики?
— Сбогом, Спайдър]
Барет разбра, че приятелят му не се шегува. Усмивката му се стопи.
— Защо?
— Не мога да те оставя да издъниш проекта.
— Виж, Мики, с Трис ще се разберем.
— Няма нищо общо с Трис.
— Не разбирам.
— Ще пия една бира за теб, като се върна в Кеймбридж – каза Дойл.
Пистолетът прогърмя два пъти.
Първият куршум улучи кожената папка. Барет го усети пред гърдите си, но още бе в шок от изненадата. Тогава вторият куршум го одраска по главата. Инстинктът за самосъхранение се задейства. Спайдър пусна папката и се втурна към гората. Дойл стреля още няколко пъти, но улучи един дънер. Ядосан, той изруга и подгони Барет.
Барет не обръщаше внимание на ниските шибащи клони и на трънаците, забиващи се в дънките му. Шокът от това, че близък приятел се опитва да го убие, отстъпи пред ужаса. По слепоочието и врата му калеше кръв. Внезапно зърна между дърветата сребрист отблясък. По дяволите! Беше стигнал обратно до езерото, а връщане назад нямаше.
Излезе от гората на песъчливия бряг на около сто метра от самолета. Зад себе си чуваше тежките крачки на Дойл. Без да се колебае, Барет нагази във водата, пое дълбоко дъх и се гмурна. Беше добър плувец и дори с ботуши успя да се отдалечи на няколко метра от брега, преди Дойл да стигне до него. Потопи се, доколкото му позволяваха силите.