Карла пък напомняше на капитана за собствената му дъщеря, балерина в „Болшой театър“. Гостенката му бе висока, слаба и дългокрака и се движеше леко и грациозно, като човек, който се чувства добре в тялото си. Дори косата си бе привързала на дълга опашка, като танцьорка. Бе наследила най-доброто от маджарското и славянското си потекло – високо чело и скули, плътни устни, светла, безупречна кожа и опушено-сиви бадемови очи, които загатваха за азиатски предци. Макар едно време Карла да бе опитала с танци, атлетиката я влечеше повече. Бе звезда на пистата в Мичиганския университет, където завърши палеонтология с втора специалност биология.
— Благодаря ви, капитан Иванов – рече тя. – Багажът ми е готов. Ще си взема чантите от каютата още сега.
— Не бързай! – Той я погледна благо. – Изглеждаш разсеяна. Добре ли си?
— Да, добре съм, благодаря. Наблюдавам острова и… ами, изглежда ми зловещ. Сигурно си въобразявам.
Капитанът проследи погледа й.
— Не съвсем. От години плавам по тези места. Остров Айвъри винаги ми се е струвал различен. Знаеш ли историята му?
— Само, че бил открит от търговец на кожи.
— Точно така. Установил едно поселище край реката. Но в спречкване заради стока убил неколцина свои колеги, тъй че не могли да нарекат острова на името на убиец
— Да, и това съм чувала. Но дори и да бях убиец, нямаше да ми се нрави да свързват името ми с толкова самотно и отблъскващо място. Да не говорим, че името Айвъри звучи доста по-поетично, отколкото изглежда островът.
Макар, че името е подходящо от гледна точка на това, че е източник на слонова кост – тя замълча за миг. – Спомена, че островът е различен. Какво имаше предвид?
Капитанът сви рамене.
— Понякога, като сме минавали покрай острова по тъмно съм виждал трепкащи светлини край старото траперско поселище на реката. Наричат го град Слонова кост.
— Това е щабът на експедицията, където ще отседна.
— Вероятно са били луминесцентни газове.
— Газове ли? Каза, че светлините са се движили.
— Хм, забелязваш детайлите – рече капитанът. – Прощавай. Не искам да те плаша.
— Напротив, само подхранваш любопитството ми. Карла толкова приличаше на дъщеря му. Умна, своенравна и смела.
— Във всеки случай, ще се върнем след две седмици, за да те приберем. Успех с проучванията.
— Благодаря! Имам добро предчувствие, че ще намеря нещо, което да подкрепи теорията ми за изчезването на вълнистите мамути.
Капитанът се усмихна криво.
— Ако колегите ти на острова успеят, може да гледаме мамути в московската зоологическа градина.
Карла въздъхна дълбоко.
— Може би няма да стане по време на нашия живот. Дори експедицията да открие ДНК от древен екземпляр и да успее да осемени индийски слон, ще минат повече от петдесет години, докато се роди създание. Което да е повече мамут, отколкото слон.
— Дано никога не се случи. Не мисля, че е разумно да си играем с природата. Има една моряшка приказка: „Не подсвирквай на борда, за да не извикаш вятъра.“
— Съгласна съм, затова се радвам, че ще правя само проучвания.
— Успех! Извини ме, но имам работа.
Двамата си стиснаха ръцете и Карла му благодари за гостоприемството. Докато капитанът се отдалечаваше, Карла усети как коремът й се свива от странно чувство за самота, но тя бързо го прогони. Хвърли един предизвикателен поглед към острова и се отправи към каютата си, за да си вземе багажа. Трябваше да се върне отново на палубата, за да изчака да я откарат на сушата.
Корабът мина покрай един естествен пристан, за да оформи канал през леда. В това време Карла сложи багажа си в корабния катер, а после и самата тя се качи. Спуснаха ги на вода. Двамата моряци от екипажа, които я придружаваха, насочиха лодката към острова на зигзаг покрай парчета лед с размерите на автомобили. Карла зърна на брега някакъв човек, който им махаше.
След няколко минути лодката спря на чакълестия плаж, на стотина метра от устието на река, която се вливаше във водите на морето. Оказа се, че посрещачът им е жена на средна възраст, която прегърна Карла неочаквано топло.
— Аз съм Мария Арбатова – каза тя с руски акцент. – Толкова се радвам да се запознаем, Карла! Чувала съм чудесни неща за работата ти. Не мога да повярвам, че млад човек като теб е постигнал толкова много.
Мария бе прибрала сребристата си коса в кок, имаше високи скули и румени бузи, както и широка усмивка, която сякаш стопляше арктическия въздух.
— Радвам се да се запознаем, Мария. Благодаря за топлото посрещане.