— Колко спах?
— Нощ е. В открито море сме.
Карл подаде тъмносиня спасителна жилетка на Ковач и сам облече подобна.
— А сега какво ще правим?
— Стой тук. Искам да проверя спасителните лодки – и подхвърли на Ковач пакет цигари. – Възползвай се.
— Не пуша.
Карл спря на прага.
— Може би е добре да започнеш.
След това излезе.
Ковач извади една цигара и запали. Още преди години. когато се ожени, ги бе спрял. Закашля се от силния тютюн и му се зави свят, но заедно с това ароматът му припомни удоволствията от невинния разгул в студентските години.
Допуши цигарата и му се прииска втора, но размисли. Не се бе къпал от дни и тялото го сърбеше къде ли не. Изми лице си и тъкмо подсушаваше ръце с изтънялата кърпа, когато на вратата се почука.
— Професор Ковач? – чу се приглушен глас.
— Да.
Вратата се отвори, а професорът занемя от изненада.
На прага стоеше най-грозната жена, която беше виждал някога. Беше висока почти метър и деветдесет. Палтото й от козя кожа беше така опънато върху широките рамене, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне, а червилото й бе толкова ярко, че приличаше повече на клоун, отколкото на жена.
— Простете вида ми – рече тя с непогрешимо мъжки глас. – Трудно е човек да се качи на този кораб. Трябваше да прибягна до тази глупава дегизировка и няколко подкупа.
— Кой сте вие?
— Не е важно. Важно е кой сте вие – доктор Ласло Ковач, немско-унгарския електротехнически гений.
Ковач присви очи.
— Така е, казвам се Ласло Ковач и смятам себе си за унгарец.
— Отлично! Вие сте автор на онова изследване върху електромагнетизма, което така наелектризира научните среди.
Интуитивната предпазливост на Ковач се включи. Именно публикуването на онова изследване в едно почти неизвестно научно списание бе привлякло вниманието на германците, които след това отвлякоха и него, и семейството му. Професорът стисна устни и не отвърна.
— Няма значение – добродушно рече непознатият, а клоунската му уста се разтегна още по-широко. – Виждам, че съм открил правилния човек. – Извади изпод палтото си пистолет. – Съжалявам за грубостта, доктор Ковач, но се боя, че ще трябва да ви убия.
— Да ме убиете ли? Защо? Дори не ви познавам.
— Аз обаче ви познавам. По-скоро, началниците ми от НКВД. Още щом великата ни Червена армия прекоси границата, изпратихме специален отряд да ви открие, ала вече бяхте изчезнал от лабораторията.
— Руснак ли сте?
— Разбира се. Много бихме искали да работите за нас. Ако бяхме успели да стигнем до вас, преди да се качите на кораба, щяхте да се радвате на съветско гостоприемство, но сега няма как да ви изведа, а не можем да позволим вие и работата ви да сте в ръцете на германците. Няма как да стане!
Усмивката от лицето на руснака изчезна.
Ковач бе твърде стъписан, за да се уплаши, дори когато дулото на пистолета се насочи към сърцето му.
Маринеско не вярваше на късмета си. Стоеше в бойната рубка на подводницата си, малко над повърхността на водата. Не усещаше нито вледеняващия вятър, нито студените пръски по лицето си. Когато един порив на вятър отдръпна снежната пелена, пред очите му се откри огромният силует на океански лайнер, ескортиран от малко корабче.
Подводницата пореше повърхността на развилнялото се море. Екипажът бе в бойна готовност, още щом зърнаха светлините на кораби. Капитанът беше заповядал да се покажат едва-едва над водата, за да не ги засече радарът.
Беше сигурен, че никой няма да очаква нападение откъм брега, затова издаде заповед подводницата да се върне в края на конвоя и да се движи успоредно с него. Два часа по-късно Маринеско обърна своята С-13 към целта. Наближиха отляво на конвоя и той заповяда стрелба.
От носа на подводницата се отделиха три торпеда и се устремиха към незащитения корпус на лайнера.
Вратата се отвори и Карл застана на прага на каютата. Досега беше стоял отвън и бе слушал внимателно мъжките гласове. Първоначално се обърка при вида на женския гръб пред очите си, но бързо се окопити. Хвърли поглед към Ковач и вида страха по лицето на професора.
Руснакът на свой ред усети студения повей от отворената врата, обърна се и стреля, без да се прицелва. Карл обаче го изпревари с милисекунда. Приведе глава и го блъсна право в гърдите.
Ударът беше толкова силен, че би могъл да строши ребрата на руснака, ако те не бяха защитени от дебелото кожено палто и женския корсет. Карл успя само да му изкара въздуха и да го събори на земята. Перуката на руснака падна и отдолу се показа късата му черна коса. Той вдигна ръка и успя да натисне спусъкът. Този път куршумът одраска Карл в сгъвката между врата и рамото.