Николай Кузнецов остана в Афганистан до края на съветското военно присъствие там (ама как звучи само а — присъствие ☺). Изтегли се от Афганистан с последната група на 15 февруари 1989 като полковник и командващ охраната на командира на 40-а армия генерал Громов. Убитите от Съветска страна в тази война са 13 833 човека и щяха да бъдат поне два пъти повече, ако не бяха Кузнецов и другите като него.
Истинската трагедия на Кузнецов, както и на останалите „афганци“, започна след завръщането. Всички идеали, за които те се бяха били, вече бяха отхвърлени от собственото им общество и пратени на боклука. Нещо повече — самата държава, великият, единен, могъщ Союз Нерушимы, едва-едва креташе и всеки момент щеше да се сгромоляса. „Переструвката“ на Горбачов, лекомислено започната без ясни цели и програма, вече беше разбунила обществото. Не само съседите, но и собственото му семейство приемаше Кузнецов като чужд човек и едва ли не военнопрестъпник. Жена му го напусна и отиде при родителите си, а двамата му сина не искаха и да знаят нито баща си, нито военната професия. По-големият, вече последна година в гимназията, поне се готвеше за изпити в МГУ и изпитваше някакъв респект от баща си най-вече заради издръжката, но по-малкият се беше превърнал в истински хунвейбин. Направо заяви на „дъртия пръдльо“, както наричаше баща си, че цялата система е една вмирисана помийна яма, в която човек не може вече даже да се изсере нормално, защото вече е препълнена, Революцията е била гаден еврейски заговор, финансиран от германския генерален щаб, а Ленин е един восъчен гъз, който трябва да бъде изхвърлен от Мавзолея и запален на Червения площад. И много подробно му обясни, че той, полковникът от Спецназ, бил само един „дърт пръдльо“, понеже не смеел да се изсере нормално върху цялата тая лайняна държава, а само тихичко пръцкал по кьошетата и се ослушвал някой да не чуе.
Полковник Кузнецов изпадна в шок. Почувства се така, сякаш е дошъл краят на света. И беше донякъде прав. Неговият свят наистина си отиваше… А той не знаеше какво да прави… Вече беше навъртял стажа за пенсиониране, но мисълта да напусне службата и да се озове в лудницата, в която страната му се беше превърнала, го караше да настръхва.
Кузнецов можеше да бъде упрекван във всичко друго но не и че е страхливец. Само че досегашните трудности и проблеми, които той успешно бе преодолявал и беше оцелявал, бяха трудности на тялото. А тези, с които сега се сблъска, бяха трудности на душата. Противниците му не бяха материални. Тях не можеше да ги застреля. Нито да ги разсече със сапьорната лопатка. Или да им счупи врата…
Отначало Кузнецов се уплаши, че ще се побърка. Досега не се беше сблъсквал с подобни проблеми. Досега всичко беше ясно: формулираш целта — или я приемаш като заповед от началството, след това определяш средствата, с които да я постигнеш, избираш стратегията, и накрая действаш. Или чакаш да дойде моментът да действаш. Сега този подход просто не вървеше. Нямаше цели. Нямаше стратегии. И средства нямаше.