Хапнахме, разговаряхме, но вечерята не мина успешно, защото и двамата мислехме за разрушената кола, Спуки и мрачния мизерен живот, който беше фон на Лусвил, но запазихме тези мисли за себе си.
Закарах Джени до апартамента й. Беше вече 23:00 часа.
Тя ми благодари за вечерята. По изражението на лицето й разбрах колко е разтревожена.
— Лари… моля те бъди разумен. Моля те, върни се у дома.
— Ще си помисля. Хайде да направим това отново — докоснах ръката й. — Следващият път наистина ще се повеселим — и я оставих потегляйки обратно към хотела.
Облякох пуловера и дънките, след това слязох до рецепцията и попитах тъжното цветнокожо момче къде мога да намеря десета улица. То ме погледна така сякаш бях луд. След като му зададох въпроса повторно то каза, че е на тридесет минути разстояние пеша. Започна да ме упътва, но аз му казах да остави.
Излязох в горещата, прашна нощ и хванах такси. Пристигнах на десета улица в 23:35 часа. Платих на шофьора и тръгнах по тъмната улица, оградена от боклучийски казани, които миришеха, като че ли във всеки един от тях гниеше труп.
Хората се мотаеха — повечето стари пияници, стари жени… хора без покрив. По-надолу по улицата обстановката се промени. Неонови светлини образуваха ярки бели петна на мръсните тротоари. Сега се движех в сенките. Виждаха се обичайните каубойски заведения, стриптийз клубове, киносалони, барове и кафенета. Тази част от улицата се обитаваше от младите. Момчета с дълги коси, момичета със сексапилни панталони и прозрачни дрехи се мотаеха безцелно и вдигаха шум. Повечето от тях носеха транзистори, които взривяваха слуха с поп-музика.
По-надолу на улицата видях мигащ надпис, който гласеше „Кафенето на Сам“
Придържайки се към сенките минах покрай кафенето.
Отвън, подредени, стояха осем мотоциклета „Хонда“ — ярки, мощни с предпазни каски окачени на дръжките. Кафенето беше претъпкано. Мярнах млади хора облечени така, както младите хора обикновено се обличат, а шума извиращ от кафенето беше оглушителен.
Отидох до края на улицата, обърнах се и тръгнах обратно. Намерих тъмен, вонящ вход и се скрих в мрака. Оттам можех да виждам кафенето. Облегнах се на стената и зачаках. Подтиснатият ми гняв към Спуки сега гореше като горски пожар в мен. Помислих си за картотеката, унищожена от смола и за колата.
Около полунощ имаше отлив от кафенето. Хлапетата се изсипаха навън, крещейки и викайки, и хукнаха надолу по улицата. Тогава излязоха осем слаби, олюляващи се хлапета — начело със Спуки. Всички бяха облечени еднакво — жълти ризи, тигрови панталони и широки колани с гвоздеи. Те възседнаха своите Хонди, сложиха си каските и въздуха беше разцепен от дяволския звук на мощните мотори. Потеглиха. Шумът, който вдигаха беше ужасен, като че ли третата световна война беше започнала.
Запомних номера на мотоциклета на Спуки, след което отидох да края на улицата, почаках известно време и взех такси, за да се върна в хотела. Изпънах се на неудобното легло и зачаках. Докато чаках изпуших безброй цигари, оставих пожара на яростта ми да бушува и в около 03:00 часа станах от леглото и слязох тихо по стълбите до рецепцията.
Нощният пазач беше заспал. Излязох на горещата, прашна улица и тръгнах да търся такси. Не след дълго намерих едно дежурно на главната улица, чийто шофьор спеше.
Казах му да ме закара до Лексингтън. Беше на десет минути разстояние с кола. Лусвил спеше. Нямаше коли, които да пречат на бързото шофиране.
Шофьорът сиря накрая на улицата.
— Стой тук — казах аз, — ще се върна.
Това беше улица, на която се развъждаха разбойници. От двете страни блокове със старомодни железни аварийни изходи закриваха небето. Вонящи казани, вестници захвърлени но тротоарите, използвани презервативи и превръзки бяха разпилени в каналите.
Вървях по празната, тиха улица, докато стигнах до блок, на който имаше табелка с номер 245 — бърлогата на Спуки. Спрях като видях лъскавия мотоциклет до бордюра. Проверих номера. Това беше гордостта на Спуки.
Огледах се нагоре и надолу по празната улица, за да съм сигурен, че няма свидетели. Единственият свидетел беше слаба котка, която се стрелна от сенките на една улица.
Обърнах хондата на една страна, развих капачката не резервоара. Когато бензина направи голяма локва около мотоциклета запалих клечка кибрит, дръпнах се и я хвърлих в локвата.
ЧАСТ ТРЕТА
На следващата сутрин, на път към канцеларията се отбих в железарски магазин и си купих брадва. Занесох я в канцеларията и я поставих до бюрото си, където не се виждаше, но все пак можех да я грабна с едно рязко движение. Струваше ми се, че щях да имам нужда от нея.